Ароматът се носи по улиците, загатва за нещо едва доловимо във въздуха, едновременно свежо, нежно и някак загадъчно. Кара всеки, който пресече пътя му, непоколебимо да го последва. Наситен е, предизвиква минувачите да облизват устни, да затаяват дъх и да мислят за неутолени страсти. Аромат на далечни страни и непознати легенди. Аромат на приключения.
И тогава чувам онази симфония в главата си. Усещам как най-смелите ми мисли елегантно се наместват помежду си. Почти като танц. Може би старинен менует с красив поклон в началото. Може би танц на пътуващите цигани, с техните цигулки, китари, енергията, усмивките...
Понякога ароматът се смесва с този на горски плодове, пренася ме в онази къщичка високо на дървото, където си играех като малка. Понякога е леко горчив, дразни сетивата и шепне за тайни, които още не съм открила. А понякога е чист, напълно естествен и когато затворя очи, мога да видя себе си, такава каквато съм. Сещам се отново за какво мечтая, на какво се надявам. Избърсвам праха от идеите, сетне грижливо ги подреждам и започвам...
Така ухае вдъхновението. Пресрещне ли ме, друг избор нямам, освен да тръгна след него. Разговорите около мен затихват, хората остават същите, но тяхната реалност се променя.
Изживяват страховете си, премеждията си, радостите си, от които иначе не смеят да опитат. Давам им възможност да бъдат други, да излязат извън своята смъртна рамка. Това е моят подарък за тях.
А аз държа ръкописа. Аз съм парчето пергамент, аз съм тънкият писец и капката мастило. Моето тяло съзерцаваш, когато плъзгаш поглед по листите. Моят парфюм усещаш, когато приближиш книгата към себе си и по стар навик помиришеш хартията. Дъхът ми отмерва желанията ти, когато идеите ми попият в съзнанието ти и те омагьосат.
Тогава непринудената усмивка се разлива по лицето ти. Ти си точно там, където трябва да бъдеш. Станал си такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вятърът влиза в стаята, отнася шапката, която те държи просто човек, и те освобождава. И ти тръгваш по пътеката, която съм постлала за теб.
Ти не си ме срещал, в този живот най-вероятно няма да се засечем. Но в онзи, другия, там ме познаваш толкова добре, колкото познаваш себе си. Тук съм преходна, като всички останали, а там...
Ще ме намериш в дъното на гардероба, под леглото, в тъмния ъгъл, където криеш най-силните си страсти, най-ужасните си мисли и най-смелите си идеи. Ще ги разпаля, може да боли, но когато приключа с теб, ще си по-добър. И когато затвориш кориците ми и ме оставиш на рафта, както правиш със своите любовници, ще продължиш с живота си и ще си мислиш, че си ме забравил. Ще чакам търпеливо. Някой ден, дали от носталгия, или защото имаш нужда да си спомниш кой си, ти отново ще посегнеш към мен. А дотогава ще се слея с интуицията ти и ще се усмихвам загадъчно някъде в мислите ти.
Питаш кое ме движи напред? Кое ме кара да продължавам, да се стремя, да не се отказвам. Това е моят път и всичко, което знам, че ме чака, когато тръгна по него. Показа ми го Ароматът. Сега с него вървим ръка за ръка и отключваме забравените врати в сърцата на хората. Емоции, приключения, безсмъртие. С една дума... Шоколад.
И тогава чувам онази симфония в главата си. Усещам как най-смелите ми мисли елегантно се наместват помежду си. Почти като танц. Може би старинен менует с красив поклон в началото. Може би танц на пътуващите цигани, с техните цигулки, китари, енергията, усмивките...
Понякога ароматът се смесва с този на горски плодове, пренася ме в онази къщичка високо на дървото, където си играех като малка. Понякога е леко горчив, дразни сетивата и шепне за тайни, които още не съм открила. А понякога е чист, напълно естествен и когато затворя очи, мога да видя себе си, такава каквато съм. Сещам се отново за какво мечтая, на какво се надявам. Избърсвам праха от идеите, сетне грижливо ги подреждам и започвам...
Така ухае вдъхновението. Пресрещне ли ме, друг избор нямам, освен да тръгна след него. Разговорите около мен затихват, хората остават същите, но тяхната реалност се променя.
Изживяват страховете си, премеждията си, радостите си, от които иначе не смеят да опитат. Давам им възможност да бъдат други, да излязат извън своята смъртна рамка. Това е моят подарък за тях.
А аз държа ръкописа. Аз съм парчето пергамент, аз съм тънкият писец и капката мастило. Моето тяло съзерцаваш, когато плъзгаш поглед по листите. Моят парфюм усещаш, когато приближиш книгата към себе си и по стар навик помиришеш хартията. Дъхът ми отмерва желанията ти, когато идеите ми попият в съзнанието ти и те омагьосат.
Тогава непринудената усмивка се разлива по лицето ти. Ти си точно там, където трябва да бъдеш. Станал си такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вятърът влиза в стаята, отнася шапката, която те държи просто човек, и те освобождава. И ти тръгваш по пътеката, която съм постлала за теб.
Ти не си ме срещал, в този живот най-вероятно няма да се засечем. Но в онзи, другия, там ме познаваш толкова добре, колкото познаваш себе си. Тук съм преходна, като всички останали, а там...
Ще ме намериш в дъното на гардероба, под леглото, в тъмния ъгъл, където криеш най-силните си страсти, най-ужасните си мисли и най-смелите си идеи. Ще ги разпаля, може да боли, но когато приключа с теб, ще си по-добър. И когато затвориш кориците ми и ме оставиш на рафта, както правиш със своите любовници, ще продължиш с живота си и ще си мислиш, че си ме забравил. Ще чакам търпеливо. Някой ден, дали от носталгия, или защото имаш нужда да си спомниш кой си, ти отново ще посегнеш към мен. А дотогава ще се слея с интуицията ти и ще се усмихвам загадъчно някъде в мислите ти.
Питаш кое ме движи напред? Кое ме кара да продължавам, да се стремя, да не се отказвам. Това е моят път и всичко, което знам, че ме чака, когато тръгна по него. Показа ми го Ароматът. Сега с него вървим ръка за ръка и отключваме забравените врати в сърцата на хората. Емоции, приключения, безсмъртие. С една дума... Шоколад.
