A Love Nature

            Цветето обърна взор към Слънцето и протегна листенцата си. Слънцето на свой ред отпусна топлината си и го погали с лъчите си. Приближи се към земята. За миг всичко стана ослепително светло и тогава Слънцето придоби човешки образ.

            - Толкова си красив... - ахна Цветето.

            - Не колкото теб - усмихна се нежно Слънцето.

            И Цветето протегна ръка. Ръка? Магия... и то беше човек. Жена.

            - Погледни ме - каза той. Тя вдигна очи засрамено. - Обичам те.

            - Обичам те - прошепна в отговор тя и го прегърна.

            Той я обгърна с две ръце и я притисна към себе си. Тя отпусна лице на гърдите му... беше толкова топъл, почти горещ. Тя усети как част от горещината преливаше в нея... Топлеше лицето й, спускаше се надолу по гърлото й, сбираше се в корема й. И после надолу...

            - Какво е това...? – попита тя, все още притисната към него. Ръцете му докоснаха гърдите й, той пое ръката й и я потърка нежно в бузата си.

            - Какво е това чувство?

            - Това е любовта ни, мое малко прекрасно цвете... - прошепна той и после надигна брадичката й и огледа лицето й.

            Не можеше да откъсне поглед от нея. Потъна в дъгата на очите й. Усмихна се и се наведе към нея. Бавно с върха на носа си погали бузите й, устните му трептяха подканващо на милиметри от нейните.

            Тя усети как горещината започна да пари в нея, искаше да го целуне, да се слее в едно с него.

            Уловил импулса й, той най-накрая вплете парещи устни в нейните и дълго време останаха така. Тя се разтапяше от удоволствие и скоро соковете й обилно се стичаха надолу по бедрата й.

            Тя отрони тих стон на удоволствие в целувката и притисна тяло към неговото. Потръпна в ръцете му. Зарови пръсти в косите му, докато огънят в нея ставаше все по-силен. Нещо в неговото тяло, там долу, потрепна и сякаш се опита да нахлуе в горящата й женственост. Тя си пое въздух с нарастваща възбуда. Ръцете й се спуснаха по гърба му, движейки се нежно, докосвайки едва-едва.

            Върховете на пръстите му леко потънаха в шията й, докато тялото му следваше командата на ръцете й. Бавно ги спусна надолу, по нежните извивки на гърба й, оставяйки едва забележими розови следи по бялата й кожа. За секунда се поколеба върху линията на кръста й, където нова нежна извивка започваше... Дланите му обхванаха меките й форми и леко стиснаха, докато мъжествеността му бавно се втвърдяваше във влажната прегръдка на двете им тела.

            Той я обхвана през кръста и я отпусна назад, тялото й образува красива дъга. Сякаш танцуваха.Миг по-късно я положи върху меката трева и я погледна подканващо. Потъвайки в мекия зелен килим, тя прокара ръце по тревата над главата си, от което гърдите й леко потрепнаха.

            Той я оглеждаше с наслада. Гърдите й бавно се вдигаха и спускаха. Краката й бяха леко разтворени и капки желание блестяха на мястото, където допреди малко почти се бяха слели. Устните й – полуотворени, влажни от първата целувка, жадуващи за още. Очите й, излъчващи любов, вярност и страст.

            Той несигурно пристъпи към нея. Усети, че там, долу, където още блестеше влажността й, беше твърд и горещ. Падна на колене пред нея. Ноздрите му бяха изпълнени със сладкия аромат на цветя.

            Положи ръце на едното й стъпало. Толкова приятно усещане... Бавно повдигна крака й във въздуха и нежно го целуна. Меката й кожа срещу влажните му устни го побъркваше.

            Целувките му продължиха нагоре по глезените й, зад коляното й, по вътрешността на бедрото й. Ароматът й се засили. Той разбра откъде идваше. От разтвореното розово цвете между краката й, по което се стичаха капките на меда й. Изпита желание да я вкуси.

            Устните му се плъзнаха надолу по бедрото й към цвета й. Нежна, влажна линия на удоволствие, която го накара да изстене. После нежно я засмука.

            Пръстите й се вкопчиха в тревата, тя шумно си пое въздух. Нежен пожар избухна в тялото й, а там, където той я целуваше... Цялото й тяло потръпна и се заизви елегантно под тежестта на прииждащото удоволствие.

            Тя затвори очи и облиза устни. Ръцете й се плъзнаха по тревата и скоро отново се заровиха в косите му. Притисна главата му към себе си.

            До ушите му достигна тежкото й дишане, примесено с красиви стонове, едва-едва излизащи от дълбините й. Той също простена и на свой ред облиза устни от нектара й, които не спираше да извира от нея.

            За пореден път с език погали цялата й женственост, от край до край. Пое пъпката й в устата си и леко я засмука. В гърлото му се надигна стон на удоволствие и вибрациите разтърсиха тялото й. Искаше да стигне до извора на сладостта й. Езикът му, жаден за още, проникна бавно и дълбоко в нея. Соковете й се стекоха между леко разтворените му устни и той шумно преглътна божествената течност.

            Силен стон се изтръгна от гърдите й. Пръстите й леко драскаха по кожата му, пристискаха го навътре. Краката й потрепериха, сключени се около него.

            Той дочу красивите нотки на гласа й, приглушени от прегръдката на краката й. Знаеше, че секунди я деляха от върховното удоволствие.

            По-силен стон, елегантна въздишка. Краката й се стегнаха за няколко секунди около него до болка, соковете й покриха лицето му. Той шумно простена и засмука, удължавайки екстаза, докато тя не отпусна крака встрани.

            Погледна я - очите й бяха затворени, ръцете й – отпускати. Тя се усмихна. Дишаше тежко, прехапала устни. Погледна го.

            Той се усмихна в отговор, очите му премрежени от удоволствие. Лицето му бе покрито със сладките й капки и той една по една ги облиза.

            Спусна се отново към тялото й. Бавно засмука точно над неразцъфналата й пъпка. После се изкачи нагоре с дълги, сладострастни целувки. Засмука влажно кожата й, леко дращеше със зъби. Тялото му се плъзна нагоре по нейното, докато достигна двата хълма на гърдите й.

            С език описа бавни кръгове на удоволствие около тях, изкачи се по плътта й, дъхът му галеше настръхналите й зърна. Той непослушно близна едното. После другото. Засмука с нова вълна от страст, пое почти цялата й гръд в устата си, прокарвайки едва-едва зъби по нея. Мъжествеността му леко докосна цветето й и го завладя ново желание.

            Тя простена. Краката й се разтвориха послушно, жеснтвеността й отново пламна. Тя го издърпа нагоре и го целуна дълбоко, жадно, диво. Постави ръцете му на гърдите си, а своите прокара по гърба му, драскайки леко, засилвайки.

            Нещо в нея сякаш се освободи. Докосваше с език бързо и многократно устните му, встрани от тях, играеше си с ушите му, хапеше ги непослушно. Зъбите й се впиха в меката плът на шията му, на прага на болката.

            Ръцете му мачкаха гърдите й, а твърдостта му галеше горящия й вход, докато соковете й полепваха по телата им. Той погали с език устните й и страстно я целуна. Тя още можеше да усети сладостта си в него.

            Едната й ръка потъна за пореден път в меката му коса, а другата се плъзна към дупето му и стисна. Облиза врата му и засмука по-силно. Целуна го. И още веднъж. Кратко, дълбоко. И пак... За секунда между тях той видя очите й - погледът й окончателно премахна колебанията му.

            Едната му ръка се спусна надолу и обхвана основата му. Докосна се до нея. В началото устните й се съпротивляваха, но после плавно се разтвориха, пропускайки го дълбоко. Той изпълни дълбините й и тя се затвори около него – тясна, влажна. Той изстена от удоволствие, докато стените й драскаха ствола му. Ръката й инстинктивно стисна отново и той изстена още веднъж.

            Тя го притисна в безкрайна целувка, отронвайки стон след стон в красива симфония. Гърдите й докосваха неговите, а вътре в нея беше толкова уютно.

            Удоволствието растеше с всяка секунда. Наоколо ставаше по-светло. До главата й красиво червено цвете бавно си проби път из дълбините на земята.

            Краката й се сключиха около кръста му, вътре в нея ставаше все по-тясно и по-хубаво.

            Ръцете й се движеха по-гърба му, ноктите й се впиваха кожата му и го караха тихо да ръмжи.

            Все по-бързо и по-бързо той я пробождаше до края й, докато на лицето му се изписваше безкрайно удоволствие. Притисна устни до нейните в груба целувка и насили езика си между тях. Леко я захапа, спусна се надолу и зъбите му потънаха в разголената й бяла шия.

            Тя отпусна гласа си и заби нокти дълбоко в гърба му, движейки ги бавно, раздирайки го сладко. Гласът й се извисяваше като песен, отново и отново, с всяко дълбоко движение. Мелодията го хипнотизираше, подканваше го, дърпаше го към ядрото й.

            Въздухът около тях се нажежаваше. Навсякъде в тревата никнеха цветя, а най-красивото лежеше под Него, под своя законен господар.

            Той отново се спусна към беззащитната й шия, но тя го изпревари. Настървена не по-малко от него, тя захапа врата му и засмука до болка.

            За секунда той се остави на удоволствието, после се откъсна от нея, оставяйки малка рана на врата си. Възбуден до лудост, той издърпа ръцете й над главата й и ги прикова там, докато другата се бе вплела в косите й и почти яростно я галеше. Изви гръб над нея като жребец и гневно я любеше, докарвайки и двамата все по-близо и по-близо до финала.

            Тя се опита да освободи ръцете си, искаше да го обсипе с дива страст. Виковете й ескалираха.

            По-силно!

            В погледа й се четеше бяс и неукротима възбуда. Само на метър от тях земята се разцепи и огромно дърво израстна, хвърляйки сянка върху телата им.

            Въздухът се нажежи за секунди. Малко по-надалеч с мощен грохот изникна друго дърво. До него друго. И още едно.

            Цветята никнеха навсякъде, още само секунда...

            В един прелестен миг всичко сякаш утихна и времето се забави. После мощна експлозия разтърси въздуха, нажежен до бяло. Два гласа се сляха и отекнаха сякаш из целия свят.

            Той потъна дълбоко, срещайки преграда вътре в нея, опитвайки се да я пребори и изригна заедно с нея.

            Смесеният им екстаз си проправи път между краката им и попи в тревата, около най-близките цветя.

            Краката й се бяха стегнали около него почти до болка, но той усещаше само мощното удоволствие, най-хубавото чувство, което бе изпитвал някога, в един вечен миг.

            Ръцете й се освободиха от хватката му - дали от прилив на сила или защото той се бе отпуснал вече? Притисна го към себе си и го целуна спокойно, но все така страстно.

            Той остана в нея. Приятното усещане, той не искаше никога да спира. Отпусна се над тялото й, ухаещо толкова приятно. Галеше косите й, целуваше нежно лицето й. В погледите им цареше безкрайна любов, на лицата им – приятна умора.

            Огледаха се наоколо. Всичко сияеше. Изникналите дървета бяха образували широк кръг около тях, овековечавайки мястото на тяхната страст. Цялото поле бе покрито с цветя. В средата на кръга, под първото дърво, бяха те. Пред очите им, точно до ствола му, бавно изникна срамежливо кокиче.

А Crowstory. Част III: Човек или месо?

                Последният Врабец падна с трясък, издъхнал. Вятърът, макар и слаб, отнесе миризмата на кръв доста бързо. Пред Вокил, все още настървена, стоеше Тшима, задъхана, гледаща хищно. Една драскотина на челото й оформяше кървава следа. Той вдъхна аромата й – потта й, феромоните... По-женствена миризма сякаш не беше усещал.

                - Следиш ли ме? – попита тя.

                Погледна го право в очите, сякаш се опита да прочете мислите му.

                Вокил затвори съзнанието си за нея и й се усмихна. Все пак, трябваше да бъде предпазлив. Медальонът беше все още у него, всичко от нейна страна можеше да е просто трик.

                - Ако те оставя сама, ще се чувствам виновен. Ти не си ловец.

                Да я държи изкъсо беше добро решение, което му хрумна току-що. Погледът му проследи формите й. Извивките на тялото, гърба, по който можеше да види как играят мускулите й, стегнатите й крака, ханша й... Да, определено не беше лоша идея.

                Тя се засмя.

                - Ти какво, изживяваш се като големия майстор ли? Нека ти напомня, че когато ти предложих да работим заедно, ти ми отказа, и че все още у теб има нещо, което ми принадлежи. Така че, освен ако не си си променил решението, ходи си ловувай някъде другаде!

                - Не мога – Вокил погледна към луната и под лъчите й започнаха да се материализират крилата му – дълги, черни, силни.  - Ти си женска. Мое свещено задължение е да те пазя.

                Обърна отново очи към нея и разтвори съзнанието си дълбоко зад мрачните дълбини на нейните зеници.

                - Леле... Откога стана толкова романтичен? – попита тя и го сръчка закачливо.

                Ръката му едва-едва докосна крилото й, пръстите му следваха всяка перушинка, нежно. Той вдигна ръка и попи кръвта, стичаща се по челото й.

                - Може би просто вече остарявам. И ти завиждам.

                Тшима се приближи на сантиметър до лицето му и проговори с широка усмивка.

                - Ооо... ти ме харесва-а-аш. Искаш да ме целуне-еш... да ме гушкаш под пълната лунаа...              Очите й излъчваха нещо детско, невинно.

                Нокътят на средния му пръст просветна в нощта с железен блясък и се опря о шията й. Натисна острия връх срещу нежната плът, на прага на болката, след това бавно го спусна надолу. Разкъса деколтето й, докато дрехата не се разтвори и не оголи гърдите й, млечнобели на лунната светлина, настръхнали срещу хладния вятър.

                - Не искам само да те гушкам, Тшима.

                Погледът й се промени. Стана влажен, леко разконцентриран.

                - Аха... А с мен ли искаш да си или само с тялото ми?

                Вокил прокара нокътя си по лицето си, сякаш се умилкваше в него. Тялото му бе изпънато в изправената стойка на ловец, крилата му – широко разтворени, заплашителни, предизвикващи на бой всеки, който посмее да му застане насреща. Погледът му я изпиваше. В очите му пробляснаха искри на гняв.

                "Коя си ти, че да ми държиш сметка, малко момиче?"

                - Не можеш да ми дадеш нищо освен тялото си, така или иначе. Ти си дете! Представа си нямаш какво се случва около теб! За теб цялата война е просто забавление! Място, където да си излееш лошото си настроение! Какво можеш да ми дадеш, освен тялото си?

                С хладен интерес той забеляза, че нещо в погледа й угасна.

                - А... Пак тази война – разочарованието й прозираше през нотките в гласа й. – Научила те е да гледаш на жените като на всичко останало – ние сме просто парче месо.

                Тя се обърна и се отдечи в сумрака.

                С едно изтласкване Вокил се оказа във въздуха и с още едно вече я беше настигнал. Хвана китките й, обърна я и я притисна в ствола на близкото дърво. Яростта му струеше от него като тъмна река, почти осезаема. Феромоните му изпълваха въздуха, заплашителни, възбуждащи.

                - Не си месо!

                Тшима реагира без да се замисли. Освободи ръцете си, обгърна страните му с длани и го целуна. Дълго, дълбоко, нетърпеливо. Езикът й го подканваше, гъделичкайки инстинкта му на хищник по малко по-различен начин. Устните й, топли, влажни, се впиваха в неговите. Дъхът й, косите й, тялото й, всичко крещеше еротични желания, докато тя се притискаше към него с цялото си тяло.

                Ноктите му се впиха в гърба й и раздраха горницата й, освобождавайки до край двете й прекрасни меки гърди. За секунда дъхът му замря, докато я наблюдаваше – толкова прекрасна в сянката на нощта. След това отново впи устни в нея и притисна възбудата си в нейната влажност с бавни, дълбоки, страстни движения. Крилете му се затвориха над двама им. Той хвана бедрата й и я повдигна върху себе си.

                "Покажи ми защо те наричат Страх." – мислено изрече тя и прокара нокри в силния му гръб, преплитайки език с неговия в хищна целувка.

...

                Тшима лежеше със затворени очи, пленена от първите минути след екстаза. Умората нахлу в тялото й мигновено и тя дори не можеше да си помисли да помръдне. Усети как Вокил стана, чу го как се облече, представи си за пореден път голото му тяло и по лицето й се разля доволна усмивка. После усети как той я повдига на ръце и я понесе нанякъде.

                - Къде ме водиш?

                - Там, откъде никога не трябваше да те пускам, мила моя Тшима.

                Тя отвори очи за момент. Потъмнелият му поглед бе отправен в мрака напред, ушите му бяха настръхнали в очакване, а крилата му неспокойно се поклащаха зад него, изпънати.

                - Водя те у дома – добави той, без да я поглежда.

                Горещото му тяло и студеният вятър флиртуваха с голата й кожа, крачка след крачка.

                - Вкъщи? – тя се притисна към него и унесено промълви: - Тук е хладно... Заведи ме вкъщи...

                Притисна се към него и прошепна името му за последен път преди да отпусне клепачи.

                Когато сънят я освободи от оковите си, Тшима имаше усещането, че никога не е била толкова отпочинала. Голото й тяло бе полузаровено в топла, ухайна, мека слама, а в стаята цареше сумрак. Миризма на билки изпълваше въздуха, а наред с нея и сладко-солената следа от кръв. Когато се огледа, видя Вокил, седящ гол, стегнат пред прозореца, обърнат навън. Крилата му не се виждаха – нямаше нужда от тях в момента.

                Можеше да види сноповете светлина, играещи си по тялото му, по дъските, да види как прашинките танцуват из въздуха. Зачуди се колко време бе минало, откакто... Дали беше минала само една нощ или бяха пропуснали повече? Лъчите бяха мечове, прорязващи сумрака. Като че ли времето беше спряло. Тшима предположи, че беше около обяд. Време, в което обикновено спеше и си почиваше за следващия лов.

                С тихи малки стъпки се озова зад любовника си. Обгърна го с ръце през кръста и притисна тяло към неговото, закачливо опряла брадичка на рамото му.

                Раменете на Вокил се повдигнаха, той пое дълбоко въздух и промърмори нещо сънено.

                Тя обсипа с целувки врата му, раменете му, гърба му. Бавно, нежно, отърка страните си в кожата му.

                Той изръмжа от удоволствие и под ръцете й за секунда се появиха перата му. Тя ги разроши с пръсти и чу гласът му – сънено-виновен, дълбок и леко гърлен.

                - Трябваше да стоя на пост, но изглежда съм се унесъл. Тъй като снощи не можа да се нахраниш... – той кимна към купчина зелени листа, върху които стоеше свеж къс още кървящо месо. Около него бяха разположени няколко сочни круши и късни сладки праскови, както и дребни ядки, които тя не беше виждала преди. - Улових ти нещо след като заспа.

                Тя посегна към храната, но той се обърна към нея и я повали нежно назад.

                - Но първо... здравей.

                Той пристъпи на четири крака над нея. Обърна я с гръб към себе си, започна да я целува от основата на гърба, бавно и нежно, следвайки извивките й нагоре, докато не стигна врата й и онова местенце, където шията и раменете й се срещаха, и впи устни дълбоко и продължително.

...

...

...

                Няколко късни слънчеви лъча събудиха Вокил. В първия момент той се запита дали всичко не е било сън... После видя голото нежно тяло до себе си, сгушено в гнездото. Тшима беше толкова спокойна, на лицето й се бе разляла усмивка. Спеше настрани, обърната към него, с леко свити крака, а дланите й - до главата й, пръстите й леко докосваха рамото му.

                Само за няколко дни животът му се беше променил коренно. Вече не беше същият –  бродещ отшелник, борещ се с враговете... Вече трябваше не само да убива, но и да защитава.

Тшима се обърна насън на другата страна. Погледът му се плъзна по красивите й рамене, гърба й, ханша й...

                По тялото му пробягна тръпка на желание, но в същото време се страхуваше да не я събуди. Може би няколко минути по-късно, той бавно се наведе напред и положи устни върху шията й - леко извита и толкова уязвима в момента. Тя измърка от удоволствие и потръпна.

                Вокил усети мъжеството му да пулсира нетърпеливо, но трябваше да потисне желанието си. Макар да беше още сутрин и до залеза да оставаше цял ден, трябваше да излезе да ловува. Никога не би го направил за себе си, но вече не беше сам. Страхът си бе намерил любовница.

                Той се изви безшумно в гнездото и се изправи. Светлината падаше по бледата му кожа, хвърляйки сенки по вкочанените му мускули, стегнатия гръб, рошавите къдрици... Пристъпи към дрехите си. Не посегна да се облече, а хвана в ръка колана с перата, а медальона в другата.

                Брат й дойде, заради нея. И загина за нея. Вокил беше сигурен, че той напълно е разбирал опасността. Все пак това беше Шархдана, доскоро столица на Гарвановия род. Беше се превърнала в парче земя, за което воюваха не малко видове. Повечето Гарвани се бяха оттеглили в по-далечни райони, за да се възстановят на спокойствие и да обмислят следващите си ходове. Бяха останали само те двамата – млада женска с бунтарски характер и последният Древен, сред тази воняща на смърт пустош. Вокил бе твърдо решен да остане до смъртта си, а Тшима... Тшима се бе превърнала в доброволен затворник на собствените си чувства. Не беше ли негово задължение да я върне на север?

                Тиха въздишка го накара да се обърне към нея. Тя лежеше в гнездото му, гола, спокойна, спяща. Сгушена в сламата, приличаше на малко дете. И все пак бе жена, която въпреки всичко, искаше да е с него. Сякаш и тя беше забравила за родовата чест, за гарвановата си страст да си пази дрънкулките. Или просто нямаше значение в кого е другата половина от медальона. Двамата бяха почти неразделни, откакто съдбата ги сблъска един с друг.

                "Така или иначе имам нужда от промяна" – реши той и товарът му стана няколко грама по-лек. Той се доближи до прозореца и се взря отвъд дърветата. Слънчевите лъчи вече огряваха пустия, изоставен от хората преди стотици години град.

                Имаше нещо болезнено красиво в начина, по който медальонът в ръката му отразяваше слънцето, в странните форми, които сенките мятаха по пода и стените на гнездото му. Гарванът знаеше какво трябваше да направи. Завързани на връзката му, стояха трите пера от брата на Тшима. А в тях стоеше закодирано бъдещето му. Защото той, Вокил, вече беше избрал следващата стъпка от съдбата си.

                Вокил? - старият Гарван се размърда неспокойно.

                 Отдавна не се беше наричал така. Дълго време мислеше за себе си просто като за Страх. Сам. Заобиколен само от врагове. Оцеляващ, благодарение на ноктите си. Той трябваше да бъде Страх, за да остане жив. Но откакто...

                Той погледна в другата си ръка и потърси нейното перо. Хрумна му, че може би тя не само знаеше коя е, но и знаеше как да чете странните руни.

                Вокил беше човешко име. И слабостта, която изпитваше към това момиче, също беше човешка. Да излиза на светло, да чувства топлината на слънцето върху себе си, да попива лъчите му... За първи път през съзнателния му живот всичко това започваше да му харесва. Дали не се превръщаше в Човек? В нещо толкова несъвършено и беззащитно като бездомника на долния етаж? Или... се връщаше към  Началото, което притежаваше нещо повече от хищнически инстинкт? Един Гарван не беше способен на любов, но един Човек...

                Той се върна в гнездото до Тшима. Обгърна я с ръце, покри я с тяло. Сега тя беше неговото ято, а той – нейният щит. Вдъхна уханието й и застина така, съзерцавайки покоя й.

                Не знаеше колко време беше седял така, но когато вдигна глава и се приближи към прозореца, слънцето вече почти беше залязло, хвърляйки красиви отблясъци върху дърветата в парка.

                Вокил се изправи и с поглед изпи отпуснатото тяло на женската. Искаше му се да го докосне още веднъж, само още веднъж преди да излезе, но знаеше, че не трябва. Тя беше неговата нова любов, но и неговият нов порок. Вътрешно си отдъхна, че тя спеше непробудно. Трябваше му време, за да помисли трезво, сам със себе си, както бе свикнал през тези десетилетия самота.

                „Ах, моя малка Тшима, моя единствена слабост. В какво ли се забърка с мен?”

                Той сложи само панталоните си, не му трябваше риза в прохладната нощ. Крилата му така или иначе щяха да я разкъсат, ако се стигнеше до битка. Той слезе безшумно на първия етаж, където бездомникът спеше като мъртвец. Откъде ли намираше сили да живее, когато навсякъде дебнеха опасности? И къде ли намираше храна? С последен поглед към гнездото, Вокил потъна в нощта.

                Щом излезе, навън го лъхна познатият приятен бриз. Луната слабо огравяше наоколо, листата на дърветата тихо шумоляха.

                Тшима, Врабците, домът, другите Гарвани... Беше задача, която Вокил никога не беше искал пред себе си. Нямаше бъдеще за тях двамата в тази земя. И за него самия нямаше, но това не го интересуваше особено... преди. И, да бъдем честни, Тшима сигурно вече носеше негово дете в себе си. Дали щеше да избере най-доброто за себе си и рожбата им и да отлети надалеч? Но, дори и да го направеше, сама надали щеше да оцелее задълго.

                Във въздуха се понесе миризма на жертва. В него се надигна дивото желание за битка, което по стар навик той потули надълбоко. Заедно с това се промъкна и мисълта, че съдбата за първи път се опитваше да затегне оковите си около крилете му.

                 „Поне засега, Вокил, поне засега.”

                В момента, в който отново се озова на прага на дома си, Вокил носеше няколко убити заека и много плодове. Спря се за момент пред бездомника и го погледна. Остави единият заек до Човека и се отправи нагоре по стълбата. Поколеба се за секунда, претегли зелената ябълка в ръката си и я метна надолу. Преди още да тупне в земята до бездомника и да го събуди, Вокил вече беше изчезнал към гнездото.

                Горе обаче беше празно. Сламата беше разхвърляна, на мястото на прозорчето имаше огромна дупка, но това не го разтревожи толкова. Тшима я нямаше.

                Той яростно запрати храната по стената, където телата на животните и плодовете се сплескаха, пръскайки соковете си навсякъде.

                - Колко естествено!Защо изобщо съм се съмнявал, че ще се получи така?!

                Опита се да се успокои и помириса въздуха. Изпълваше го силна непозната миризма – каквото и да се беше случило, не беше минало много време.

                Някой беше идвал. По средата на купчината слама се чернееше нещо - няколко пера, перата на Тшима. Видя още едно малко встрани и едно точно до прозореца.

                Вокил бързо ги събра. Внимателно се приближи към прозореца, готов за атака от всяка страна.

                Навън беше чисто. Вятърът все така спокойно си духаше, това вече започваше да го дразни. Погледна към земята надолу, но не видя нищо.

                Несъзнателно въртеше перата из пръстите си, докато оглеждаше навън. С един скок се озова на покрива, откъдето можеше да вижда по-добре и където не можеха да го изненадат. Или поне така си мислеше?

                На най-близкия клон до себе си Вокил съзря купчинка черни пера, подредени сякаш нарочно в права линия, сочещи към морето. В момента, в който ги докосна, по пръстите му полепна нещо червено и мокро. Трябваше да внимава. Миг по-късно той разтвори крила.

                Този път остави младешкия адреналин да нахлуе в кръвта му, в главата му и да спусне червена пелена пред очите му. Понесе се нагоре, високо в небето, реейки погледа си сред дърветата и напред към морето и полетя сляпо напред в нощта.

A Crowstory. Част II: Мрежата на паяка

                Здрачът настъпи и Вокил отвори очи. Мигновено разсънен, погледът му попадна върху странното перо и медальона-паяжина, които бе намерил на сутринта в гнездото си. Сумракът хвърляше сенки под острите му скули. Той бавно протегна ръце встрани, за миг около тях можеше да се забележи призрачен образ на огромни гарванови крилe. Поднесе медальона към лицето си и бавно го подуши.

                Сребро. Преди не бе обърнал внимание. Забеляза и още нещо – от задната страна имаше бледи драскотини, подобни на символи. Прокара пръст по релефа му и се усмихна при спомена от предната нощ. Вгледа се в древните руни и различи:

               

                Същото място, полунощ. Трябва да поговорим.

                Вокил помириса отново върха на перото, вдишвайки аромата на младата женска, преценявайки възможността това да е капан. Небето навън потъмняваше и беше време да продължи разузнаването си. Той остави перото в гнездото си и докосна с върха на пръстите си връзката на колана си – другото беше на сигурно място. След това окачи медальона на врата си.

                "Да. Ще се появя в полунощ. Но ти няма да ме видиш... Поне не в началото."

                Десет минути преди дванадесет, той бе на шестия етаж на една от изоставените сгради срещу старата опера. Достатъчно скрит, за да не бъде забелязан, и достатъчно близо до прозореца, за да вижда всичко, което ставаше долу. Небето беше безлунно, нямаше звезди, нямаше и облаци – успокояващо черна нощ.  За момент затвори очи и се отпусна. Усети миризмата на разруха, почувства падналата мазилка, скърцаща под стъпките му, свистенето на въздуха, навлизащ властно през изпочупените прозорци и беснеещ из празната вътрешност на някогашното жилище... Когато отново погледна, съзря мъжки силует на същата пейка като предната вечер.

                Гарванът сложи ръце на рамката, от която стърчаха нащърбени стъкълца – не бяха достатъчно остри, за да пробият твърдата му кожа. Подпря крак на перваза и се наведе напред. Под тежестта му се откърти парче мазилка и полетя в дълга, бавна дъга надолу. Той го проследи с очи, чу го да се блъска в стената и си даде сметка, че вече не беше невидим. Погледна пак към пейката, но силуетът вече не беше там.

                "Глупак!" – мислено изруга той и се дръпна от прозореца. Чертите на лицето му се изкривиха в недоволна гримаса. С бързи, безшумни крачки се приближи до студената камина в апартамента – тя щеше да е изходът му.

                Щом спря пред нея, той чу силен тропот отгоре и пърхане на криле съвсем наблизо. В огнището започнаха да се сипят сажди. Отвън долетя боен писък. Врабци.

                Вокил въздъхна. Обърна се към най-близкия прозорец, засили се и скочи през него.

                Полетя над улиците и пред него се разкри сцена на неравна битка. Три едри сенки атакуваха една по-малка. Момчето се отблъсна нагоре, но оттам го нападна друг. Вокил мерна другия Гарван само за миг, преди да го обгърнат с хищни викове.

                Той остави скока си да го понесе в остра парабола надолу. Вятърът гонеше косите му, развяваше дрехите му, брулеше лицето му. Земята, черна, покрита с врагове, се приближаваше. Малко преди да се вреже в тях, той изкрещя бойният вик на прадедите си, разпери криле и оголи нокти, погълнат от адреналина и инстинкта да убива.

                Разхвърча се перушина и сребриста кръв. Врабецът се отпусна и не помръдна повече. Другите трима се стрелнаха в различни посоки и след секунда се насочиха отново целеустремено към земята, ала вече вниманието им бе погълнато от Вокил.

                Този път бяха сбъркали кой бе плячката. Настръхнал, изпълнен с ярост, той се засили към враговете си.

                От изток се спусна друга малка сянка с боен писък... Беше Тшима. Миг по-късно единият от противниците му полетя некоординирано към земята и глухо тупна в облак перушина. Бяха останали само двама. Единият обърна гръб на Вокил, зает с женската. Последният Врабец погледна хищно към него.

                Вокил се подготви да посрещне противника. Изправи се гордо във въздуха, ръцете му, със смъртоносните, кървави нокти – лъжливо отпуснати от двете му страни. Врабецът, сива сянка в тъмнината, раздра въздуха пред него, а очите му блестяха от омраза. Вокил беше подготвен за всичко, но не и за това, което се случи.

                Грамадната птица се отклони бързо, сякаш подплашена от нещо. Вокил се обърна объркано. Силна болка прониза рамото му и проникна във всяка фибра от тялото му. Гърлото му се сви и издаде звук на гротескна въздишка. Олюлявайки се, той видя водачът на Врабците да замахва към него с крилото си.

                Опитвайки се да се задържи във въздуха, Вокил видя момичето и новият другар как връхлетяха с крясъци върху туловището. Нещо блесна силно. Единият от двамата падна. Заслепен от болката, Вокил не забеляза кога и накъде изчезна Врабецът. С усилие вдиша дълбоко няколко пъти и бавно кацна на земята.

                Стискайки силно юмруци, той затвори очи и потисна желанието си да използва способностите на кръвта си, като се опита да се съсредоточи върху действителността. Съзнанието му затърси наоколо, опитвайки се да се докосне до мислите на другите Гарвани.

                Междувременно размишяваше. Предната вечер бяха убили Водача им, а в радиус от няколкостотин километра нямаше друго ято. Оставаше само един вариант... Беше чувал, че когато Врабец-водач умре, по-силните мъжки в ятото се борят помежду си, за да заемат мястото му, докато накрая остане само един. Победителят изяжда най-силния си противник и тогава започва трансформацията – наедряваше значително и перата му се покриваха с отрова, изтъкана от собствената му омраза... Но това беше просто мит, Врабците не бяха чак толкова интелигентни, нито имаха магически сили... Или имаха?

                Отне му няколко минути да прогони токсините и да фокусира погледа си. Слухът му се избистри и дочу жален вопъл. Женски плач. Момиче, приведено над млад мъж. Бисерни капки, падащи от страните й по безжизнената му гръд.

                Тшима вдигна глава, обърна се към него и го прониза с поглед. От много дълго време Вокил не беше виждал такива очи – толкова скръб, толкова отчаяние. Едри капки мокреха бузите й.

                Стреснат вътрешно от погледа й, той изправи рамене и бавно се приближи към нея. Разучавайки в движение тялото на младия Гарван, мислено попита Тшима.

                "Какво?"

                Тя беше затворила мислите си за него. Вокил чуваше единствено човешка реч, опитваше се да различи думите сред риданията.

                - Дошъл е да ме вземе. Да ме заведе при ятото...

                Тшима повдигна тялото и го притисна до гърдите си. Под трупа бързо се образува тъмна локва.

                - Малкото ми братче... Аз съм виновна!

                Без истинска причина да се намеси, Вокил остана безмълвен. Огледа се внимателно наоколо и помириса въздуха. След кратко мълчание, тихо каза:

                - Трябва да се скрием.

                - Не мога да го оставя така...

                Тшима поклати глава. Избърса сълзите, които продължаваха да текат, преметна през рамо ръката на младия Гарван, изправи се и направи няколко крачки в неясна посока.

                - Гархта! – изруга Вокил. – Какво си мислиш, че правиш?!

                Тшима го изгледа гневно.

                - Никъде не отивам, преди да се погрижа за тялото му.

                Проклинайки се наум, Вокил се затича към нея и властно я обърна с лице към себе си. Преди тя да успее да реагира, той заби юмрук в слънчевия й сплит, пращайки я в безсъзнание. След това пое двете тела на раменете си и забърза към прикритието на Морската градина.

                Неусетно се озова пред двуетажната постройка, която наричаше свой дом. Старецът на първия етаж отново спеше непробудно. Колкото можеше по-безшумно, въпреки тежестта на двете отпуснати тела, Вокил се качи на горния етаж.

                "Е, все пак я домъкнах до леглото си... Само дето имам един труп на брат повече."    Той остави тялото на момчето на пода и после, много по-нежно, положи Тшима в другия край на помещението.

                Погледът му попадна върху накита на шията й. Тшима се раздвижи бавно. Първото й движение бе да закрие медальона-паяк с ръка, сякаш усетила мислите му. Разбиращ безсилието на думите, той тихо докосна показалец до устните й. Миризмата на кръв беше достатъчно издайна, нямаше нужда да се вдига и шум.

                Вокил затвори мислите си, но вече беше късно. Тшима рязко отвори очи и впери поглед в Гарвана срещу себе си. Още един съсипващ поглед – обладан от див ужас. Спусна се по врата му, различавайки медальона под дрехите му, потвърждавайки подозренията си. Миг по-късно той усети острие, допряно до гърлото си. Очите й отново промениха израза си – този път изпълнени с ярост и съмнение.

                - Откъде имаш това? – попита тя с леден глас.

                Бавно, с лека усмивка, Вокил се отпусна напред върху острието. Остави хладния метал да одраска кожата му, да пререже няколко капиляра, и погледна Тшима в очакване.

                - Ще ме нараниш ли?

                Вокил усети как ножът се притисна опасно силно към жилите му и леко се дръпна назад. По метала се стече тънка, мътна, почти сива струйка кръв.

                - Намерих го в гнездото си като се прибрах.

                - Лъжеш! – изграчи тя.

                Блясъкът в очите й беше изчезнал. Погледът й бе потъмнял от ярост. Трябваха й няколко секунди, за да разчете мислите му и да убеди себе си.

                Тя отдръпна камата и се отпусна назад. Погледна към трупа на брат си. В очите й отново нахлуха сълзи и тя извърна глава.

                Без да реагира, Вокил пристъпи към трупа на Гарвана. Приклекна до него, човешката му форма бавно започваше да избледнява. В едната му ръка, като че ли откъснати в последния момент, лежаха три пера. Той взе едното и го огледа.

                Подредбата на влакънцата напомняше за тази на перата на Тшима. И пак същите тъмносини петна. Вокил забеляза върху тях оформени символи, този път подобни на гарвановото писмо, но все пак непознати.

                - Дошъл е при теб – каза тя. – Трябва да ни е видял снощи. Сигурно е тук поне от няколко дни...

                Гласът й едва излизаше от гърлото й.

                Вокил мълчеше. Разтвори дрехите на мъртвеца и оголи гърдите му. Малко над кожата, като стелеща се мъгла, беше истинската му същност – черни гарванови пера, силни крила. Пръстите му пробягнаха по твърдата мускулатура, изучавайки живота, който вече си беше отишъл. След това, спрял очи върху тялото му, Вокил оголи ноктите си и рязко ги заби в гърдите му. Сключи пръсти около сърцето му, преряза кръвоносните съдове около него и го извади. Наоколо се разплиска тъмна кръв.

                Вокил допря устни до приятно топлата плът, усети вкуса й, последните мисли и чувства на Гарвана. Тялото в краката му бавно потъмня, изтъня и скоро изчезна. Обърна се към Тшима и протегна ръка към нея. Беше изпълнил своята част от ритуала. Тя на свой ред пое безжизненото сърце и заби човка в него.

                Щом погълна и последното парче, вдигна глава и изграчи с мрачна гордост:

                - Сакр а ги! Заклевам се да остана, в името на рода Хаги, и да отмъстя, ако трябва с цената на живота си.

                Вокил изгледа продължително младата женска. След това й обърна гръб и пристъпи към прозореца. Навън, тъмната нощ бе изпълнена с тънък, нежен аромат на живот, преплитащ се с мириса на кръв в стаичката. Докато внимателно се взираше в мрака, той проговори:

                - Какво си мислиш? Че можеш сама да унищожиш това, накарало гордата ни раса да отстъпи на север? Мислиш си, че просто ей така, защото си ядосана и покрусена, светът ще се промени по твое желание и ще постигнеш отмъщението си? Наистина ли вярваш, че ще направиш нещо повече от това да прибавиш още една жертва към безкрайния списък на падналите в тази нечестна война?

                Обърна се рязко към нея.

                - С какво си по-различна от м--, от НАС!

                - Не съм сама. Ще намеря начин да се свържа с онези, които все още не са твърде далеч. Освен това... ти ще ми помогнеш. Така като те гледам, ти е време да спреш да живееш отшелнически и да свършиш нещо полезно.

                Погледът му омекна и чертите на лицето му се отпуснаха.

                - Смятам да си продължа така.

                Тя го гледаше спокойно в очите още известно време, след което проговори:

                - Хубаво. Тогава бих искала обратно медальона на брат ми.

                Нейната увереност го изненада. Тшима протегна ръка към шията му. Хищническият му инстинкт се събуди внезапно, Вокил със светкавично движение хвана китката й и рязко я притегли към себе си. Празните му, тъмни като бездни очи сега изглеждаха неприветливи и зли.

                - Не.

                Без да се отдръпва, тя изръмжа:

                - Не си играй с огъня. Медальонът ми принадлежи.

                - Брат ти ми го подари. Вече е мой и ще го отбранявам като честта си на Гарван.

                Вокил се ухили зловещо.

                - Искаш ли да се пробваш?

                С боен вик Тшима разтвори дълги черни криле, които изпълниха малката стая. Човката й се пресегна към гърдите на Вокил – там, където висеше сребърната висулка. Очите й сякаш придобиха тъмночервен оттенък.

                Той протегна ръка към гърлото й и я приклещи в стоманена хватка, оставяйки я неспособна да го достигне. Тя изхриптя. Перата й изчезнаха – губеше контрол над тялото си. Давейки се, тя направи опит да се освободи, като замахна с крак силно напред.

                Петата й потъна на сантиметър от слънчевия му сплит, в каменната му диафрагма. Силата на удара, обаче, беше достатъчна. Вокил я изпусна, тялото му полетя назад и се блъсна в прозореца. Песента на счупени стъкла огласи помещението и дъждът от тях се разби в земята, пет метра надолу.

                - Кхх... Няма да го вземеш.

                Тшима го погледна надменно и презрително.

                - Може би все пак е добре, че няма да продължим заедно. Не сме приключили.

                Тя се обърна и изчезна надолу по-стълбите.

                Вокил погледна през счупения прозорец надолу в мрака. Изчака да види силуета й, но навън си остана пусто. Ситни капчици покриха земята и не след дълго заваля силно. Вятърът насочи дъжда към прозореца и Вокил остави капките да измият лицето му. Блесна светкавица и тогава му се стори, че видя Тшима някъде напред.

                Той се отблъсна с ръце от перваза. Огледа празната стая, самотното гнездо, вдиша миризмата на застоялост, на старост. Припомни си аромата на женската, шума, който тя вдигаше, наивността й. Дали щеше да оцелее достатъчно дълго, за да поиска помощта му отново?

                Оставаше още час до изгрева. Дъждът продължаваше да обстрелва безмилостно земята. В стаята стана студено. Вятърът пое трите лежащи в гнездото пера и ги събра в краката му.

                Вокил внимателно ги вдигна. Образът на нападащия огромен Врабец още тревожеше съзнанието му. Колко още като него щяха да се появят? Би трябвало след една борба за трона ятото им да е намаляло значително. И все пак... до този момент възкресяването на Водача беше просто легенда, кой знае колко още изненади щеше да има. Движенията му автоматично станаха по-плавни, стойката му – приведена, а сетивата се изостриха. Той приближи перата до лицето си и зарея замислено поглед в непознатите руни. Дали Тшима знаеше какво значат? И онази увереност, с която произнесе клетвата си... Досега не беше чувал за рода Хаги и беше убеден, че ятото, което живееше тук преди, нямаше нищо общо с това име. Това момиче будеше толкова въпроси...

                Небето отново проблясна и го накара да отмести поглед към прозореца. Облаците бяха озарени от сини пламъци и приличаха на градове в небесата – величествени, непокорими. В такъв град би искал да живее. Заедно с расата си, не сам.

                За момент му се прииска да излезе навън след изгрева. Странно желание. Твърде... човешко. Един ловец не можеше да си позволи да излезе по светло, не и ако искаше да доживее до следващата нощ.

                Вокил се излегна в гнездото с гръб към настъпващата зора и докато мислеше за тайната на загадъчното писмо, се унесе.

A Crowstory. Част I: Страх

                Градският часовник удари дванадесет пъти. Луна не се виждаше и това го радваше. Обичаше тъмнината, потайността, ужаса в очите на жертвите си. Предната вечер нямаше късмет, но този път беше като че ли по-настървен и по-гладен от всякога. Улиците бяха пусти, вятърът подхвърляше по земята няколко разкъсани афиша. На пейките до сградата, която някога е била опера, той съзря сянка. Една-единствена, съвършено черна, черна като него самия сянка.

                Нощта беше неговият дом и мракът – неговото изкуство. Музиката му бяха заглушените писъци. Черният шлифер се стичаше по бледата му ледена кожа и поглъщаше малкото светлина от уличните лампи, повечето изпочупени. Ветровете бяха неговите стъпки и Страх беше името му. Очите му, не блестящи като при Хората, а две черни бездни, бавно потънаха в сянката, разкъсвайки мисловната й бариера, зарявайки се дълбоко в съзнанието й.

                „Виж ти, кой не спи в този късен час.” – Сянката се изправи и остана до пейката. Човешка фигура с елегантна стойка и огромни крила, прибрани до тялото.

                Приближавайки се, той видя острия й като клюн нос, очите й, светещи неестествено и примамливо. Нито дума. Осезанието му му подсказа, че нещо не е наред. Той дочу мислите й, вече далеч не толкова закачливи:

                „Открили са ни. Да изчезваме. Не мога да се храня сред... врабчета” – В последната дума той долови нотка на презрение. Силна и чиста омраза, която му се стори очарователна.

                Празният стомах и липсата на успех вече втора вечер бяха притъпили всякакво желание у него. Идеята отново да бяга от мижитурките, пъплещи като хлебарки из техния свят, го изпълваше с отвращение от самото Съществуване. Освен това не беше свикнал да общува с други като него.

                Потъвайки в сенките на дърветата, Страх отговори: "Не, ще пропусна. Омръзнало ми е." – Ала сянката вече беше изчезнала.

                Силен крясък отекна съвсем наблизо. Той чу свистене зад гърба си. Инстинктът му се задейства, той оголи дългите си нокти, които блеснаха в мрака, отразяващи металически светлината. Воден от кръвта си, от желанието на хиляди поколения преди него да убива, Страх замахна в дълга смъртоносна дъга към нападателя си.

                Грамадният Врабец, който допреди секунда се беше устремил към него, насочил човка към гърлото му, се свлече назад. По ноктите на Страх потече сребриста кръв. От гърдите на умиращия звяр се изтръгна последно жално писукане. Страх вдигна поглед и видя още дузина подобни фигури, висящи във въздуха, втренчени в него. Две от тях разпериха крила и се спунаха напред.

                Вместо да атакува, Страх направи крачка встрани и изчезна в мрака. Миг по-късно се появи насред групата Врабци. Гарван, сеещ смърт. Ноктите му се впиваха в гърлата на жертвите, раздираха плътта им.

                И в един момент усети, че не беше сам. Някъде сред всички тези тела долови миризмата на женска. Огледа се и я видя – значи все пак беше останала. А може би просто не бе имала време да изчезне, преди да я нападнат. Красивите й плавни движения, носещи гибел на враговете й, приличаха на танц. Внезапно зад нея изникна друга сянка, много по-едра и заплашителна от останалите, която сякаш изпълни пространството.

                Бърз като вятър и тих като полъх, Страх се понесе напред към врага с извадени кървави остриета.

                "ИЗЧЕЗНИ!!!", изкрещя на ум към непознатата.

                Тя се обърна точно когато огромното крило на Врабеца замахна към нея. Бързо се дръпна назад в опит да избегне смъртоносния удар. Крилото едва-едва я докосна, но тя изхриптя шумно и падна отпусната назад. Страх усети дразнещия поглед на Врабеца, който замахна към него.

                Със скоростта на атакуващ Гарван, той се гмурна под грамадната птица и с всичка сила заби остриетата на ноктите си в гърлото й. Рукналата кръв оплиска лицето му и той доволно облиза устни.

                Огледа се – останалите Врабци бяха изчезнали. Под него на земята лежеше огромното туловище на най-едрия – водача на ятото, покрай него няколко по-малки, а малко встрани – тялото на женската.

                Той се наведе над мъртвия си противник и заби зъби в топлите му рани, откъсвайки огромно парче месо. Наслаждавайки се на мръвката, се приближи към непознатата и приклекна до главата й, бавно изучавайки чертите й. По перата на Врабците-водачи имаше силна отрова, той се запита дали онова докосване е било достатъчно, за да я убие.

                Нежното й лице напълно противоречеше на омразата, която беше усетил по-рано. На врата й над черните дрехи висеше сребърен медальон с формата на паяк. Изглеждаше тежък за тънката й шия.

                Тя се размърда, надигна се на лакти и изстена. На лицето й се изписа болка. Внимателно се изправи, залитайки, докато крилата й губеха очертанията си и на мястото им се появиха човешки ръце. Тръсна глава, изтупа се и с приповдигнат тон въздъхна:

                - Е, това беше на косъм.

                Гарванът се изправи заедно с нея, погледна я навъсено, после пристъпи в посока на мъртвия Врабец.

                - Ам... Благодаря – засмя се тя засрамено. – Движиш се много леко, не съм виждала друг да се бие така.

                Без да я поглежда и без да й отговаря, Страх откъсна цялото крило на Врабеца и го хвърли в нейна посока.

                - Ти искаш да избягам. Да се махна оттук. Няма да последвам останалите.

                - Искаш да загинеш? – подигравателно попита тя. – „Останалите” са една шепа. По-добре да се спасим и да запазим клана. На север има много други, тук вече няма бъдеще... Няма нищо.

                - Няма да изоставя гнездата на предците си. Мога да се справя и сам. Врабците не са опасност за мен...

                - Сега говориш така, но какво ще стане, ако те ранят тежко или когато един ден започнеш да се изморяваш? Личи ти, че си от по-старите, само те са толкова упорити.

                Тя се приближи към Страх и хвана месото в ръка. По пръстите й се стече кръв, която накара кожата й да засияе в тъмното.

                - Когато остарея достатъчно, – каза той. – ще умра като всички Гарвани – в последна Битка. Както е редно. Какъв е смисълът от бягството? Полетът на север само отлага опасността, не решава проблема!

                - Редно е да запазим клана. Не можеш да останеш вечно закован тук – след още няколкостотин години ще ти писне. Да, отлага я, а когато моментът настъпи, може вече да имаме идея как ще ги унищожим окончателно. Добър боец си, не се похабявай така. Когато съберем достатъчно хора, ще се върнем.

                Той рязко си пое въздух и се обърна с плавно движение, заставайки лице в лице с нея.

                - Вярваш ли си сама?

                - Мислиш, че се отказвам. Смяташ ме за бегълка. Не, искам да се върна и да си взема обратно земята, която ми принадлежи. Но докато сме толкова малко, не можем да направим нищо, освен да стимулираме изчезването на собствения си вид.

                Страх сви рамене.

                - Сбогом тогава.

                Обърна се и спокойно се отдалечи в посока Морската градина. Фигурата му изгуби каквато и да е прилика с расата на Гарваните и скоро в тъмнината крачеше обикновен човек. Почти веднага той чу плясък на криле зад себе си и секунди по-късно редом до него вървеше тя.

                - Не си ли гладен вече?

                Той поклати глава.

                - Връщам се в гнездото си.

                - Между другото, аз съм Тшима – гласът й беше твърде дружелюбен и ведър за някой, който тъкмо излиза от битка, но звучеше искрено. – А ти си...?

                - Вокил.От рода Укил.

                - Хм... Аз не знам от кой род съм. С брат ми сме отгледани в ятото на Ясна, но нас са ни намерили. Чакай малко, мислех, че Укил са изчезнали преди... – тя млъкна, вероятно, за да преброи наум и после тихо възкликна, по-скоро на себе си: – Не просто стар. Ти си... Ти си Древен!

                Той погледна за секунда към профила й и след това отново насочи глава напред.

                - Нямаш ли свое гнездо, Тшима?

                - Сигурно е чудесно да знаш кой си – продължи замислено тя. – Да знаеш за какво се бориш и защо... Аз не знам нищо за себе си. Нищичко. Имам само... – тя докосна медальона на шията си и замълча.

                - Аз съм Гарван. Това е достатъчно, за да остана тук. Това е чест... Нещо, което вие, младите, не разбирате. На Север няма нищо, само лъжи... Истината и спасението са тук, вътре.

                - Къде вътре? – попита объркано тя.

                Вокил спря на място, обърна се към Тшима и я огледа внимателно. Пое си дълбоко въздух и погледна към черните облаци, скриващи звездите.

                - ...В нас. Аз съм до тук – кимна с глава към малка къщурка, скрита сред групичка дървета.

                Тя кимна и разсеяно се усмихна.

                - Ами... До скоро – тя се обърна и пое по обратния път към градския часовник.

                Вокил я проследи с поглед.

                - Не бих ти препоръчал да се връщаш сама.

                - Спокойно, грамадният беше само един – Тшима махна с ръка и се провикна, без да се обръща. – Но ако държиш да ме изпратиш, няма да откажа.

                - Няма да заключвам, за да можеш по-бързо да влезеш, докато бягаш.

                Той се обърна и пристъпи бавно към къщурката.

                Стъпките й постепенно заглъхнаха и не след дълго Вокил вече не усещаше ничие присъствие, не чуваше повече криле. Пред него стоеше скромният му тих дом, до една спокойна тъмна алея. Лек вятър издуха врабчата перушина от раменете му.

                С ръка отвори дървената, прогнила врата и злобно скърцане оповести прибирането му. Стар бездомник спеше на пода между изтърбушени мебели и паднала мазилка, покрит с раздърпано одеяло. Нощта беше студена, но старецът бе оцелявал през много люти зими. Вокил безшумно мина покрай бедняка и се качи по стълбите към втория етаж.

                Горе нямаше нищо - гол под, голи стени. Всичко отдавна беше откраднато. Стъклата на всички прозорци бяха натрошени и вятърът шумно вилнееше в голямото общо помощение. Единствено една дървена стълба беше облегната на стената. Вокил се покатери по нея и с ръка отмести падащата вратичка на тавана.

                От другата й страна се криеше малка стая с единствено кръгло прозорче с дебело стъкло. Квадратен под, два на два метра; отгоре покривът, сключващ се точно по средата. В най-високата си точка не беше повече от метър и петдесет. Всичко беше от дърво. Единственото нещо в малката пирамидка на стаята беше огромно сламено гнездо, заемащо цялото празно пространство.

                Вокил забеляза с изненада, че в гнездото има нещо. Точно в средата лежеше малък лъскав предмет. Той бавно помириса въздуха.

                Усети позната миризма. На себеподобен. Беше слаба – който и да беше идвал, отдавна си бе отишъл.

                Гарванът бавно пристъпи напред, наострил всичките си сетива. Беше медальон във формата на паяжина. Релефен, без верижка. Протегна ръка да го докосне, но първо нави дрехата си около дланта си.

                Медальонът беше тежък и му се стори студен дори през плата. Когато го вдигна, под него откри черно перо – гладко, лъскаво и... топло. Прокарвайки пръст, увит в плат, по медальона, Вокил бавно се намести в гнездото си. Слабата светлина, навлизаща през малкото прозорче му беше напълно достатъчна. Оставяйки медальона настрана, той откачи от колана си дълга връв, на която през различни разстояния бяха завързани различни пера. Огледа ги едно по едно и ги сравни с току-що намереното.

                То не приличаше на нито едно от тях. Беше по-голямо и от него се носеше загадъчна приятна миризма. Гарванът се усмихна и изкара от ръкава си едно от перата на Тшима – беше го взел, докато тя лежеше, борейки се с отровата на Врабеца, с идеята да го прибави към колекцията си.

                Перото на Тшима и новото перо бяха абсолютно еднакви и носеха едно и също странно ухание. Вокил се вгледа в тях и забеляза още нещо особено – някои от влакната им бяха тъмносини и образуваха красиви шарки по иначе абсолютното черно.

                Той завърза едното на връвта при останалите, закодирайки във възела името на Тшима, и я закачи отново на колана си. След това се излегна удобно, приготвяйки се за сън, и се загледа в другото перо между пръстите на ръката си, протегната напред във въздуха.

                Влакънцата му бяха разбъркани. Вокил различи древните символи на Гарваните. Първите образуваха собственото му име, после следваше женският символ. Начало. Смърт. Кръст. Последните описваха някакво животно.

                Той приближи перото до лицето си и дълбоко вдъхна аромата му, после затвори очи и се отпусна в неспокоен сън точно когато първият слънчев лъч докосна земята.

Лирика

***

Лагерен огън грее в каменен кръг
сами сме със теб насред горския път
Дърветата шушнат, полята мълчат
Над боровете диви птици кръжат

Пътека от мъх изумруден пред нас
Примамва ни двама във хладния час
Далече оттук вятър тихо бучи
Сред клоните приказка горска звучи

Край лагерен огън смълчани седим
Унасяйки се сред приспивния дим
Гората размива се като във сън
Тревите нежно припяват "зън... зън... зън..."

***

Коридорът е празен
и стъпки отекват
последни в искряща мъгла.
Загубени спомени,
мислите секват,
остава сама празнота.

Ушите не чуват,
очите не виждат,
дъхът ти замира дори.
В затвор от плът само
три феи се движат
и пламъче малко гори.

Поемат си дъх
и магия изричат -
пламъкът става на жар.
Вместо да го родят
карат го да изтича -
животът, тъй нужен макар.

Недей се страхува
от края, смъртта.
Тя просто е част от живота.
В себе си ти
разбереш ли това,
завинаги ставаш свободен.

Уроците на живота: При дърводелеца

Когато имаш нужда от дърводелец, е много важно да знаеш при кого да отидеш. Баща ми издири най-добрите в занаята в града и намери начин да запази час при един особено трудно достижим.

- Трябва ми решетка от дъб за бидона със зеле - му каза баща ми. - Обаче е спешно.

Майсторът се намръщи.

- Моля?! Вие ще вземете да ме ядосате. - Баща ми замря. - При мен думичката спешно я забравяш. За кога ти трябва?

Баща ми предпазливо отговори:

- Днес е вторник, трябва ми за утре, сряда.

- Ааа, не. Аз си имам и моя си работа, няма само с вас да се занимавам. От мен да мине, за петък.

Баща ми беше твърде изненадан, за да възрази, но представа си нямаше, че това бе само началото на серия подобни изпълнения. Същата седмица му се наложи отново да потърси услугите на дърводелец и реши да издири друг, който да няма толкова много своя си работа. Попадна на 78-годишен занаятчия, който, след като изслуша баща ми внимателно, въздъхна с думите:

- Да ти призная, вече хич не ми се поработва. Повече ми се ръководителства. Е, тука съм си взел две циганчета да ми работят...

Няколко дни по-късно. Дърводелец номер три - отново на преклонна възраст, турчин, известен като бай Асан. Оказа се старец с голям корем и стабилни златни ланци на врата с масивни кръстове. Този път баща ми имаше нужда от пейка. Дълводелецът го изгледа и му каза:

- Днес оставаш тук на работа.

- Ама как... ?! - баща ми се втрещи.

- Тъй като ме гледаш - прекъсна го майсторът, - мога ли сам да ги шкуря тези дъски? Сега ще ти покажа, ти ще държиш така, аз ще бъда от другата страна и ще стане.

Баща ми, понеже работата отново беше спешна, нямаше друг избор, освен да остане. Дори когато майка ми се обади да го търси за обяд, той както никога просто изстреля едно "Не мога да говоря сега." и й затвори.

Към обяд бай Асан, когото вече наричат дядо Асан, заяви следното:

- Ето сега ще ти покажа как стават нещата до края, защото имай предвид, че от 12 до 2 часа не отговарям нито на телефон, нито на звънец, нито на викане. - Взе едно трупче, тръкна го на шкурката два пъти и завърши: - Ето така можеш да си шкуриш докато си жив!

Баща ми все пак излезе от работилницата с готова пейка в 12:00. Направи си сам пейката и даже си плати за това.

Много е важно да знаеш при кого да отидеш. Налице ли е това, после ти трябва само достатъчно инат и търпение (а понякога и свободно време), за да можеш да видиш резултата, на който се надяваш.

Пътеводител на младия Водолей: Созопол

[Юли, 2010]

Старата част на Созопол - от забележителности до магазини, тук се намира всичко, което си заслужава да се види.

В средата на лятото времето е прекрасно - слънчево, горещо и сухо, а вечер става приятно прохладно. Туристическата карта на града е анимирана и с всичките си малки къщички и обектите в различни цветове, много прилича на картата на Дисниленд.

Старата част на града се обикаля за отрицателно време, но е наистина запленяваща - чаровни и заплетени тесни калдъръмени улици, които напомнят за венецианския лабиринт; типична възрожденска архитектура, почти никакви коли... Тихо, пусто и безкрайно приятно, особено по обяд или вечер след единадесет. На самия център е Летният театър, където тъкмо тече поредният местен музикален фестивал. Наблизо е пристанището - корабчета за разходки из залива и толкова много яхти!

Art Hotel Sozopol е на ръба на скалите, на ръба на Стария град - много уютно място; ресторантът е разположен на тераса, излизаща над водата. Стаите имат очарователни балкончета с чудесна гледка към залива, част от модерния град и полуостров Свети Никола. Нашата стая гледа и към някаква тайнствена къща, пълна с микроскопи и лаборантско оборудване и разхвърляна като студенстска квартира. Ако и да има човек вътре, то той се крие доста успешно.

Близо до хотела се намира малкото бистро "Фарис" с общо около десетина масички и божествена кухня. Крайбрежната алея е осеяна със заведения, които също впечатляват с вкусотиите си и също са разположени на тераси над водата. Гледката от тях е зашеметяваща и почти екзотична - скали, морска растителност, синьо-зелен оттенък на водата, напомнящ средиземноморските брегове, а водата е толкова чиста, че се виждат браздите по пясъка на дъното.

Плажът е на една ръка разстояние, водата е много топла, а рано сутрин, когато няма хора, водорасли и медузи, е дори и бистра и приятна за плуване. По-голямата част от брега е в скали и именно това позволява на местните жители да се припичат на спокойствие и да се гмуркат в ясните красиви, неразмътени от туристи води. Тук-таме между скалите има естествени частни плажове - малки, уединени, изключително привлекателни. На много места има стълби, стигащи до скалистия бряг или свършващи на една педя над водата, оформящи симпатични балкончета за двама.

Съвсем наблизо до хотела се намира лятното кино на Созопол - сравнително малко, в двора на стара къща, където на естествената прохлада на нощта се прожектират най-новите киноленти. На същата улица малко по-надолу се намира щанд със свежи арт дрънкулки, които ще допаднат на всяка дама. Още малко по-надолу има заведение, където през юли се отдават на салса, меренге и бачата, но изглежда няма как да бъде намерено под едно и също име две поредни години. Созополчани го знаят като клуб "Червило", защото така се е наричало по времето на своя дебют, а и защото се говори, че това е най-скъпото заведение в града и хората се изчервяват като видят сметката. Все пак всеки, който дойде на почивка в Созопол, трябва да прекара поне една вечер под латино звуците на това приятно място и да потанцува.

Из града могат да бъдат забелязани плакати с надписи като "Созопол - градът на слънцето" или "Созопол - градът на спасението". Созопол е и град на романтиката. Идеален за ценителите на слънцето, хубавата храна и спокойствието. Това е едно от местата, които задължително трябва да посетите заедно с любимия човек. Място, което несъмнено ще остави след себе си красиви спомени и непреодолимото желание да се завърнете някой ден.