Да бъдеш Гражданин на света, или какво се случва ако поживееш навън за 6 седмици

For English press here.

Има моменти, в които за кратко време преживяваме доста. В последствие изглежда сякаш времето отлита много бързо и в същото време като че ли е минало много повече. Последните шест седмици за мен бяха като няколко месеца. Толкова много промени настъпиха, толкова много научих, толкова много спомени създадох. Всъщност това е което оформя характера на човека и измерва времето, по-точно времето, в което наистина живеем - спомените, които ни остават.

Имах щастието да живея в Казахстан през Февруари-Март 2015 и да бъда част от организацията на Международна школа за лидери в Алмати. Решението да отида точно там беше взето много спонтанно, най-вече защото не знаех почти нищо за тази част от света. В началото се притеснявах дали ще се справя, тъй като никога не съм преподавала преди и никога не съм била в Азия - нямах никаква представа от манталитета и културата на хората там. Това, което видях и изживях в последващите седмици, не само накара тези притеснения да изчезнат, но и ме накара да се чувствам щастлива и голяма късметлийка, че бях част от това общество и неговата реалност.

Открих, че преподаването ми харесва и имах възможност да се науча как да го правя все по-добре и по-добре. Всяка седмица имах различен партньор, така че имах постоянно нещо ново и вълнуващо в работата, подобрих своята работа като част от екип и се научих да работя с коренно различни един от друг хора. Имах възможност да наблюдавам различни лидерски стилове в действие и да се уча от тях, както и да помогна на другите да се научат от мен.

През последните шест седмици опознах културата в Казахстан, видях приликите и разликите между нея и нашата реалност в България. Видях едно организирано общество, където цари доверие и приемственост. Научих какво ги прави щастливи, какво ги прави консервативни, какви места обичат да посещават, как прекарват време заедно и как се забавляват. Научих, че имаме общи корени, което беше само част от причината да съм толкова впечатлена и да чувствам това място като свой дом.

Получих доста обратна връзка за себе си и поведението ми - директно и косвено, така че имах възможност да помисля какво правя и как го правя, и да подобря начина, по който общувам с хората, по който преподавам, споделям, реагирам или се справям с различни проблеми.

Срещнах прекрасни хора. Сега имам приятели в толкова различни точки на света и опознах и техните светове. Представи си да живееш всеки ден за месец и половина не само в изумителния Казахстан, но и в гостоприемна Русия; да се смееш в Италия, да се забавляваш в Унгария, после да хапнеш в Китай, да отидеш на кино в Индия, да направиш нещо щуро в Япония и накрая да прегърнеш Индонезия с нейното голямо и отворено сърце.

Минах през толкова много приключения за това време и научих и подобрих толкова много в себе си. Научих се да имам повече доверие на хората и да се освобождавам от стреса. Научих се да се наслаждавам на всеки момент от всичко, което правя. Научих как да бъда по-ефективна като част от обществото, как да пусна старите неща да си отидат и да започна на чисто без да съжалявам за миналото. 

Стигнах и до някои големи заключения. Осъзнах, че България не е единственото място на света, където има проблеми, и че навсякъде хората правят всичко възможно, за да се справят с тях. Осъзнах, че мога да бъда част от решението, че гласът ми има значение и може да промени нещата, че всеки глас, всеки човек е от значение. Видях как действията и реакциите ми влияят на хората около мен и ги променят, и сега съм по-осъзната и по-отговорна. Изправих се и срещу един от най-големите си страхове - височините, и покорих втория най-голям каньон в света. Чувството е неописуемо. 

През последните 10 години пътувам по света като турист. Това е едва вторият път, в който прекарвам достатъчно време някъде зад граница, за да усетя и разбера местния живот, но този път толкова много се забавлявах и научих, че със сигурност това беше най-важното пътуване до този момент. Да отида на този стаж беше едно от най-добрите решения, които съм вземала в живота си.  

Благодарна съм на хората, които срещнах, и за всичко, което ми се случи там. Казахстан и хората му винаги ще имат място в сърцето ми. И мога да ти обещая - ако си под 30 и вярваш, че животът може да ти предложи повече, ако вярваш, че светът може да бъде по-добро място и търсиш решение, или дори ако просто се чудиш какво се случва на другия край на света, програмата Global Citizen определено трябва да ти се случи!

Благодаря, AIESEC! 

Being a Global Citizen

За да видиш статията на български, посети този линк.

Sometimes there is a moment in life when you experience a lot of things for a short time. Later you feel like time goes by so fast, but in the same time it feels like a lot more time had passed. For me last 6 weeks were like several months. So many things changed for me, I learned so much more, and I created so many memories. In fact, this is what makes is who we are and what measures time, and more specifically the time we live – it’s the memories we keep.

I went to Kazakhstan in February-March 2015 to make leadership workshops in university in Almaty. I decided to go there very spontaneously, mostly because I did not know almost anything about that part of the world. In the beginning I was concerned if I will be successful in this, because I had never been in the position of a teacher before, and I had never been to Asia as well, so I did not know the mindset and culture of people who lived there. What I saw and experienced though, not only made all of my fears disappear, but also made me really happy and lucky to be a part of this society and its reality.

I found out that I enjoy teaching and I had the chance to learn how to do it better and better. I had different partner every week, so I had constantly something new and interesting in my work, I improved my teamwork and I learned how to work with totally different types of people. Also, I had the chance to see different leadership and teaching styles in action and take something for me, as well as give something from me to them.

During those 6 weeks I got to know the culture of Kazakhstan and the ways it differs or looks alike our in Bulgaria. I saw a society that is very organized, has faith in people around and demonstrates integrity every day. I learned what makes them happy, what makes them conservative, what places they like to visit, how they share time and emotions with each other. I learned about our common ancestors, which was very fascinating and made me feel Kazakhstan like home.

I received a lot of feedback about myself and my behavior – literally and indirectly, so I had the chance to think about what I do and how, and improve myself a lot in interacting with people, teaching, sharing, dealing with different institutions, etc.

I met great people; I got many friends from different parts of the world, and got to know their world as well. Imagine living every day for a month and a half not only in amazing Kazakhstan, but in hospitable Russia, imagine laughing in expressive Italy, partying in Hungary, then eating in China, going to cinema in India, being crazy in Japan and meeting the kind Indonesia with its big and opened heart.

I went through so many adventures and I learned how to improve myself a lot. I learned to trust people more and to let go of stress. I learned to enjoy the moment and every process I go through. I learned how to be more effective as a part of the society, how to let go of the old and start from scratch without feeling sorry about the past. 

I got to some big conclusions as well. I realized that my country is not the only one that has problems, and now I know I can be part of the solution. I know I have a voice and I can make a difference, and that every single person matters. I saw how my actions and reactions influence people and I got more responsible and aware of myself. I confronted one of my greatest fears – the fear of heights, and I climbed the second biggest canyon in the world. The feeling is indescribable. 

For the last 10 years I have been travelling as a tourist. This is the second time I spent enough time in another country to experience life as a local, but this time I had so much fun and productive time that so far this is the most important trip of all. To go on this internship is one of the best decisions I had ever made in my life.

I am grateful to all the people that I met and to everything that happened to me there. Kazakhstan and its people will be always in my heart. And I can say for sure – if you are under 30 and you believe there is more in the world for you, if you believe world can be a better place and you search for a solution, or even if you just want to see what is happening on the other side of the world, the Global Citizen program is definitely for your To-do list.

Thank you, AIESEC! Keep calm and continue creating positive impact!

Прогноза за лебеди

/Тази публикация е част от платформата "МОТИВ Варна" - съвместен проект на Обществото на младите писатели - Варна, Градското списание и танцово студио The Center./

Баба ми казваше, че лебедите теглят слънчевите колесници. И когато акостират на нашия бряг, боговете слизат да се порадват на хората. Изглеждат като нас, вървят сред нас и ни изпитват. Всяка зима, когато по улиците се разнесе мълвата, че лебедите са пристигнали, и хората се втурват към плажа, за да ги видят, у мен се задейства нещо и заставам нащрек.

Малко след Нова Година седим с приятели навън и пием греяно вино. Минава бездомник и иска стотинки. От онези е, които са склонни и в ъгъла на стената да те притиснат, докато не им дадеш. По стар навик, се абстрахирам и оставам наблюдател. Един бърка в джоба си и вади левче. Бездомникът си тръгва. Няколко минути по-късно вече сме забравили за него, когато той минава отново покрай нас, захапал парче пица. В първия момент само аз го забелязвам. Погледите ни се засичат. Толкова много бездомници във Варна и нито един с толкова пронизителен поглед. Коства ми много усилия да не отместя очи. Не мога да разбера дали ме гледа благодарно или осъдително, преценяващо или решително. Когато отминава, друг от другарите ми се взира в неговата посока и казва: „Ето го, наистина си купи храна!“. Свикнали сме да се изненадваме, нали? А бездомникът си седи на стратегическо място, отдалечен, но с добър изглед към нашата маса – дъвче и уж рее поглед някъде над главите ни.

Какъв ли ще е следващият урок? Прошка, смирение, търпение? Може би смелост или вяра?

Баба твърдеше, че трябва да храним лебедите и да се грижим за тях, докато са тук. Те са изминали дълъг път и ги чака още толкова на връщане. Но след като знам защо идват, ми е трудно да мисля точно за това. Лебедите винаги ще има кой да ги храни, хората се вълнуват всеки път. Аз никога не съм слизала до варненския бряг да ги храня. Ако доближа лебед, това обикновено е в друга точка на света. Тогава обичам да се взирам в кристално-ледената повърхност на морето и да търся лицата на ездачите им. Все се надявам докато са там да са заети да оставят знаци на местните, а аз да мога от някое тайно кътче, иззад някой ъгъл да видя как предизвикват събития. Искам да хвана точно този момент, в който хората спират по средата на пътя си и замислено отпускат поглед за минута-две напред, а очите им се усмихват. Представям си как почти чувам промяната у тях, как мисълта, вярванията и стремежите им, които досега са си дялали равно и спокойно корито, се изливат навън и намират път през новото, каменистото. Как разширяват светогледа си и отчасти несъзнателно, променят нагласата си към живота.

Сега се сещам за дядото, който просел с години и после дарил всичко на една църква. Той е просто нашумял пример за течение, което съществува сред нас, но изплува много рядко на повърхността. Истината е, че за хората като него прожекторите са ненужно неудобство. Особено ако е дошъл на колесница, теглена от лебеди. Всъщност, каква е вероятността да е паднал ангел? Ако е просто човек, също няма да има нужда от сцена, за да прави света по-добър.

Обикновено много след като лебедите си тръгнат, продължавам да следя курса на хората около мен. Виждам нуждата от попътен вятър и понякога си позволявам да се намеся. Невидимо, на моменти дори и за мен самата... Преди две седмици намерих бележка в джоба си, неподписана: „Благодаря ти! Накара ме да преосмисля нещата! Последните ти думи бяха точно това, което ми трябваше!“. Нямам никаква представа какво съм направила. Дадох си сметка, че това не е бил богът от колесницата. Била съм аз.

Аз съм пратеникът. И ти яздиш редом с мен. И ти. И тя. И този до нея. А онези, с които долетяхме, пазят есенцията ни и чакат търпеливо в залива да приключим със земните си задачи и да отпътуваме отново. Сигурна съм, че баба го е знаела, просто е искала сама да го открия.

Тънка извита шия. Топли очи, мъдър поглед. Лети, сякаш танцува. Излъчва гордост, великолепие, чистота. Носи се грациозно и плавно в лъскав бял воал, който дъждът никога не докосва. Водата се стича отстрани и създава илюзията за ореол.

Варна зимно време има приблизително петстотин хиляди жители. Това прави около половин милион покровители, които съхраняват душите ни сред своя пух, когато стане студено. Колко от вас се грижат за своя?

Цялата съм в перушина, извинявайте. Сега се връщам от плажа. Храних лебеди.

Среднощни усещания

 Ароматът се носи по улиците, загатва за нещо едва доловимо във въздуха, едновременно свежо, нежно и някак загадъчно. Кара всеки, който пресече пътя му, непоколебимо да го последва. Наситен е, предизвиква минувачите да облизват устни, да затаяват дъх и да мислят за неутолени страсти. Аромат на далечни страни и непознати легенди. Аромат на приключения.

И тогава чувам онази симфония в главата си. Усещам как най-смелите ми мисли елегантно се наместват помежду си. Почти като танц. Може би старинен менует с красив поклон в началото. Може би танц на пътуващите цигани, с техните цигулки, китари, енергията, усмивките...

Понякога ароматът се смесва с този на горски плодове, пренася ме в онази къщичка високо на дървото, където си играех като малка. Понякога е леко горчив, дразни сетивата и шепне за тайни, които още не съм открила. А понякога е чист, напълно естествен и когато затворя очи, мога да видя себе си, такава каквато съм. Сещам се отново за какво мечтая, на какво се надявам. Избърсвам праха от идеите, сетне грижливо ги подреждам и започвам...

Така ухае вдъхновението. Пресрещне ли ме, друг избор нямам, освен да тръгна след него. Разговорите около мен затихват, хората остават същите, но тяхната реалност се променя.
Изживяват страховете си, премеждията си, радостите си, от които иначе не смеят да опитат. Давам им възможност да бъдат други, да излязат извън своята смъртна рамка. Това е моят подарък за тях.

А аз държа ръкописа. Аз съм парчето пергамент, аз съм тънкият писец и капката мастило. Моето тяло съзерцаваш, когато плъзгаш поглед по листите. Моят парфюм усещаш, когато приближиш книгата към себе си и по стар навик помиришеш хартията. Дъхът ми отмерва желанията ти, когато идеите ми попият в съзнанието ти и те омагьосат.

Тогава непринудената усмивка се разлива по лицето ти. Ти си точно там, където трябва да бъдеш. Станал си такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вятърът влиза в стаята, отнася шапката, която те държи просто човек, и те освобождава. И ти тръгваш по пътеката, която съм постлала за теб.

Ти не си ме срещал, в този живот най-вероятно няма да се засечем. Но в онзи, другия, там ме познаваш толкова добре, колкото познаваш себе си. Тук съм преходна, като всички останали, а там...

Ще ме намериш в дъното на гардероба, под леглото, в тъмния ъгъл, където криеш най-силните си страсти, най-ужасните си мисли и най-смелите си идеи. Ще ги разпаля, може да боли, но когато приключа с теб, ще си по-добър. И когато затвориш кориците ми и ме оставиш на рафта, както правиш със своите любовници, ще продължиш с живота си и ще си мислиш, че си ме забравил. Ще чакам търпеливо. Някой ден, дали от носталгия, или защото имаш нужда да си спомниш кой си, ти отново ще посегнеш към мен. А дотогава ще се слея с интуицията ти и ще се усмихвам загадъчно някъде в мислите ти.

Питаш кое ме движи напред? Кое ме кара да продължавам, да се стремя, да не се отказвам. Това е моят път и всичко, което знам, че ме чака, когато тръгна по него. Показа ми го Ароматът. Сега с него вървим ръка за ръка и отключваме забравените врати в сърцата на хората. Емоции, приключения, безсмъртие. С една дума...      Шоколад.

Изворът на вдъхновението

Всеки път, когато ме питат откъде черпя вдъхновение, просто не мога да сдържа усмивката си. Преди можех да отговоря на себе си, но изпитвах затруднения, когато трябваше да обясня на някой друг. Сякаш онова спонтанно, настоятелно и дълбоко чувство на зараждащата се идея не може да бъде изразено с думи. То има самостоятелен живот, то е искрица, зареждаща с чудотворна енергия простосмъртните тела на всички творци.

***

Осми декември 2009г.

Дългото пътуване към излекуването на болестта ми ме отведе в манастира край Горна Оряховица, кръстен на Свети Пророк Илия. Може би търсех чудо, може би вдъхновение – и аз не знаех вече. Знаех само, че имах нужда да почувствам сигурността, която само едно такова свято място може да даде. Тялото ми безмилостно ми напомни, че за последните три дни бях спала не повече от пет часа, а болката в сърцето настояваше да спра пътешествията за известно време. И въпреки всичко мисълта за спокойствието, което тези хълмове носят, имаше невероятна притегателна сила, която ме крепеше през цялото време по пътя нагоре.

Пред портите на един голям камък седеше приведена стара жена, забрадена и облечена в черно. Това трябваше да е майка Пелагия – игуменката на манастира и единственият негов обитател. Е, за известно време нямаше да е единственият.

- Добър ден – казах с кротка усмивка, когато се изправих пред нея най-сетне.

- Дал Бог добро – отвърна тя.

За първи път чувах жив човек да говори така. Очарователно! Зачудих се на колко ли години беше. Тази симпатична дребничка старица като че ли беше излязла от някоя забравена българска приказка, а думите й звучаха древно, почти като заклинание. В това се убедих, когато прекрачих портите на манастира и се озовах на място, което по нищо не приличаше на света, от който идвах.

Там, зад високите стени и дървените врата, времето беше спряло. Красивите градини бяха застинали, а алеите бяха толкова тихи, че изпитвах известно неудобство от звука на стъпките си, които единствени нарушаваха покоя на това свято място.

Погледнах нагоре. Вдясно от мен бяха каменните стени на камбанарията – хората от града разправяха, че камбаната била купена от Чехия с дарения от местните жители, други пък твърдяха, че била подарък от живяла някога щедра и добра царица.

Лехите бяха грижливо оформени, на места алеите свършваха неочаквано в самия край на двора и зад символичен плет се виждаше пропастта – малка ниша в зеленината, през която надничаше парче земя, далечно и тъй дребничко.

Прекосих цялата градина, докато не преминах оттатък пределите на манастирския двор, които се размиваха и се сливаха с естествената покривка на хълма. Няколко тесни стъпала сложиха началото на стръмна и прашна пътечка, която се завъртя между храстите и ме отведе към широка каменна тераса с изглед към долината.

Пристъпих бавно, поглъщайки всяка частица, всеки нюанс, който можех да осъзная. В долината се виждаше сгушен градът, около него бяха близките селца, след тях – още градове. Вляво се виждаше, предположих, Първомайци, а по-далеч вдясно – Долна Оряховица. Казват, че когато времето е ясно, можеш да видиш Дунава в далечината. Ала него ден мъглата се стелеше тежка и уморена, почти колкото мен.

Всеки ден идвах с голямата си тетрадка и два химикала. Присядах на един камък до ръба на терасата, затварях очи и дълго слушах спокойния дъх на България. Успокояваше донякъде и моя, облекчаваше болестта и ми помагаше да пиша, независимо от болезнените пулсации в гърдите ми. Но освен вятъра и спокойствието на това вълшебно място, имах още един помощник, към който се привързах повече, отколкото си мислех, че е възможно.

Появи се още първия път, когато острите спазми прекъснаха мисълта ми. Отворих очи и пред мен стоеше той и ме гледаше право в очите. Рижав котарак с бяло коремче и бели чорапки. Беше мъничък – вероятно на не повече от три-четири месеца. Едното му око беше светлосиньо, а другото – светлокафяво – рядко се срещаше такава красота. И в онези първи секунди между нас пламна особено приятелство.

Пухкавото телце се приближи, покатери се по камъните и се настани в скута ми. Бях се облегнала на скалата и го съзерцавах без да помръдна. Той ме подуши веднъж-дваж, протегна лапичките си още по-нагоре... Намести се на сърцето ми – там, откъдето извираше болката, която не знаех как да укротя – затвори очи и запреде.

Колко време седяхме така – не зная, но в един момент тънко гласче измяука някъде в краката ми. Я виж ти – моят другар имал сестриче! Беше по-малко, с подобна окраска и ме гледаше с любопитство. Не му трябваше много, за да последва примера на батко си – изкачи се и скочи в скута ми. Очаквах да се намести до новия ми приятел, но за моя изненада се покатери върху него, сетне се сгуши и замърка в унисон.

В следващите дни се намирахме само с мисъл. Щом излезнех на двора и седнех на онова мое място, малкият котарак веднага пристигаше, често придружаван от котето с любопитния поглед. И когато ставаше време за вечеря или просто почувствах хлад, нежно ги отмествах и се прибирах зад стените на тихия дом, а те тръгваха незнайно накъде, за да дойдат отново, когато слънцето огрее долината.

Когато дойде момента да напусна манастира, ги потърсих, за да им благодаря и да се сбогувам, но не ги намерих никъде. Когато майка Пелагия видя как се лутам из двора на манастира, хвана ръката ми и ми каза. Намерила красивото с различните очи рано сутринта, издъхнало в една пряспа, близо до мястото, където винаги сядах. Другото било изчезнало.

Сведох глава за миг. Благодарих на игуменката за всичко и тръгнах към града. Изчаках да завия надолу по склона, за да се уверя, че съм сама, и се разплаках.

Чувала съм, че животните се привъзват към стопаните си така, както никой човек не може. Когато обичат, те живеят за своя покровител и прехвърлят върху себе си неговото бреме. И когато поемат достатъчно, си отиват, защото са изпълнили предназначението си. Служили са вярно и са се отдали безкористно.

Разбира се, докторите щяха да припишат подобрението ми на чистия въздух и липсата на стрес, но аз знаех. Моят лечител беше любовта на едно съвсем земно и толкова малко създание. И когато се пренеса мислено отново в манастира си давам сметка, че съм открила място, където мога да остана завинаги. 

***

Винаги се усмихвам, когато ме питат откъде черпя вдъхновение. Простичката истина е, че идва от сърцето. Всичко онова, което докосва най-съкровеното място в душата на човека и се събира в една малка дума с безмерно значение – любов. Любов към дома, към хората, към земята, любов към малките радости на ежедневието и към онези, които ни обичат и които са ни обичали. Любов във всичките й всемирни проявления.

Пътят към прошката

"Водата е като магнетофонна лента. Тя просто има памет. Можеш да разреждаш до безкрай, но нещо остава" - Владислав Виолинов - Майк

Още в началото си дадох сметка, че това е от онези спектакли, които те карат да забравиш, че си в театъра, и да преживееш дълбоко в себе си всичко, което се случва пред очите ти. На втората минута дори не се сещах, че навън е 20 градуса. Зала „Стоян Камбарев” на варненския филиал се беше превърнала в светъл уютен хол и създаваше илюзията, че навън вали сняг... 

Приказна картина, а носеше особени настроения. „Паметта на водата” е историята на три сестри от разединено семейство, които прекарват последната нощ преди погребението на майка си заедно. Колкото и жестоко да звучи, момент като този, когато човек е най-уязвим, е идеален да надникнеш в душата му – за какво мечтае, от какво се страхува, за какво наистина мисли. Звучи някак студено, нали? И все пак, ако трябва да сравня погледа към вътрешния свят, бих казала, че е като дисекция на пеперуда – нужно е да бъдем крайно деликатни. Все пак става дума за самите нас. 

Мога да нарека „Паметта на водата” една прекрасна семейна терапия. Като огледало към семейството на зрителя, отваря очите за начина, по който изглеждат нещата отстрани. Виждаш ясно всичките пъти, когато си крещяла на сестра си, когато си обвинявала майка си, когато си тормозила приятеля си с ненужни въпроси, когато си създавала излишно напрежение... Виждаш как насреща ти стои човек, който също като теб е крехък и объркан, който също е преживял много и е бил нараняван. 

Точно защото е толкова искрен, този спектакъл носи много силен емоционален заряд. Намира ти слабото място, подканва те към мекия диван, остава с теб, докато не преживееш всичко отново и ти държи ръката, докато не се наплачеш. А в края, когато уморените герои си отидат, на тяхно място застават горди актьорите и ти вдъхнат смелост да си простиш и да вдигнеш телефона. Да се извиниш и да се сдобриш с онези хора, които винаги ще са част от теб, независимо какво се случва. 

Стивън Кинг казва в едно интервю: „Хубаво е да имаш под ръка един от онези въображаеми светове, когато реалността те нарани.”. Е, този не е от тях. Не е толкова безболезнен, но е стъпка в правилната посока. Докосва те, както правят коледните истории. Пречиства те, промива раните и те кара да си спомниш кое е важно. Това е „Паметта на водата” – ни повече, ни по-малко чистата истина – емоционална, неподправена и невъздържана.

Мазникът

/Тази статия е част от поредицата „Мъжките характери”, посветена на грешките на силния пол по време на свалка./

Ще познаете Мазньо по няколко характерни действия, но най-вече по усмивката, която, срещне ли той вашия поглед, се разлива по лицето му като мед - бавно, сигурно и безкрайно лепкаво. Евентуално може да получите като екстра някой друг комплимент, като например сравнение с пищна и зла красавица от някой холивудки филм под претекст, че сте също толкова лукави, мазни и потайни.

Какво прави Мазньо обаче, когато не го гледате? Гледа вас, разбира се! Ще се завре да търси нещо под масата, само за да огледа краката ви (а вие само имайте наглостта да не сте с панталон). Ще минава покрай вас точно когато сте в някоя тясна и твърде удобна за него ниша. Имате ли късмет да отидете на плаж с Мазньо, ще се радвате на неговата компания и на сушата, и във водата. В морето ще ви следва неотлъчно, плувайки точно зад вас, попивайки всяка неволна пръска, произлязла от вашите движения. Отвреме навреме ще спира да си почине, започвайки да ви хвърля дребни капчици в очите, да ви бута по-надълбоко или просто да ви дави.

Твърде вероятно е Мазньо да има какво интересно да ви предложи - зависи с какво се занимава. Имате ли късмет да приемете офертата, бъдете внимателни. Мазньо решава, че вие сте изцяло погълнати от предложението му и сте готови да посветите не малка част от времето си на съответното занимание.

Да кажем, че става въпрос за безплатни уроци по танци. Дори да имате за цел да научите само няколко движения, с които да се фукате пред приятелките си после, достатъчно е само да кажете "да" и един нов свят ще се отвори пред вас. Свят, в който редовните тренировки са закон, в който "място за любители няма, а само за състезатели и сериозно заинтересовани хора". После ще ви научи на няколко движения и ще ви направи огромна услуга, като ви позволи да се наслаждавате на професионалните му умения, преливайки от душевен екстаз от факта, че го гледате с такъв интерес.

В случай, че изпаднете в по-тежка ситуация, бъдете гъвкави. Възможно е увъртането да не довете до нищо хубаво (или да не доведе до нищо), затова, ако искате да запазите евентуалния си личен треньор (или дилър, или каквото и да е), но все пак на известна дистанция, най-добре изразявайте неутрална гледна точка или просто дайте пълен игнор на мазните му намеци. Все пак, свестните мъже знаят точно как да се държат с една дама. А ако някога нещата излязат извън контрол и се окажете сами и разочаровани, припомнете си простичката максима, която всички ние имаме нужда да следваме:

Преценявай мъжете със същото внимание, с което избираш красиви и удобни обувки, мисли дали са за всеки ден или само за официални поводи и запомни - "обувките" са в магазините, за да ги избираме и притежаваме, но ще ти достави огромно удоволствие, ако отвреме-навреме просто се разхождаш боса под дъжда. 

За вас писа Лампитифорка.