Среднощни усещания

 Ароматът се носи по улиците, загатва за нещо едва доловимо във въздуха, едновременно свежо, нежно и някак загадъчно. Кара всеки, който пресече пътя му, непоколебимо да го последва. Наситен е, предизвиква минувачите да облизват устни, да затаяват дъх и да мислят за неутолени страсти. Аромат на далечни страни и непознати легенди. Аромат на приключения.

И тогава чувам онази симфония в главата си. Усещам как най-смелите ми мисли елегантно се наместват помежду си. Почти като танц. Може би старинен менует с красив поклон в началото. Може би танц на пътуващите цигани, с техните цигулки, китари, енергията, усмивките...

Понякога ароматът се смесва с този на горски плодове, пренася ме в онази къщичка високо на дървото, където си играех като малка. Понякога е леко горчив, дразни сетивата и шепне за тайни, които още не съм открила. А понякога е чист, напълно естествен и когато затворя очи, мога да видя себе си, такава каквато съм. Сещам се отново за какво мечтая, на какво се надявам. Избърсвам праха от идеите, сетне грижливо ги подреждам и започвам...

Така ухае вдъхновението. Пресрещне ли ме, друг избор нямам, освен да тръгна след него. Разговорите около мен затихват, хората остават същите, но тяхната реалност се променя.
Изживяват страховете си, премеждията си, радостите си, от които иначе не смеят да опитат. Давам им възможност да бъдат други, да излязат извън своята смъртна рамка. Това е моят подарък за тях.

А аз държа ръкописа. Аз съм парчето пергамент, аз съм тънкият писец и капката мастило. Моето тяло съзерцаваш, когато плъзгаш поглед по листите. Моят парфюм усещаш, когато приближиш книгата към себе си и по стар навик помиришеш хартията. Дъхът ми отмерва желанията ти, когато идеите ми попият в съзнанието ти и те омагьосат.

Тогава непринудената усмивка се разлива по лицето ти. Ти си точно там, където трябва да бъдеш. Станал си такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вятърът влиза в стаята, отнася шапката, която те държи просто човек, и те освобождава. И ти тръгваш по пътеката, която съм постлала за теб.

Ти не си ме срещал, в този живот най-вероятно няма да се засечем. Но в онзи, другия, там ме познаваш толкова добре, колкото познаваш себе си. Тук съм преходна, като всички останали, а там...

Ще ме намериш в дъното на гардероба, под леглото, в тъмния ъгъл, където криеш най-силните си страсти, най-ужасните си мисли и най-смелите си идеи. Ще ги разпаля, може да боли, но когато приключа с теб, ще си по-добър. И когато затвориш кориците ми и ме оставиш на рафта, както правиш със своите любовници, ще продължиш с живота си и ще си мислиш, че си ме забравил. Ще чакам търпеливо. Някой ден, дали от носталгия, или защото имаш нужда да си спомниш кой си, ти отново ще посегнеш към мен. А дотогава ще се слея с интуицията ти и ще се усмихвам загадъчно някъде в мислите ти.

Питаш кое ме движи напред? Кое ме кара да продължавам, да се стремя, да не се отказвам. Това е моят път и всичко, което знам, че ме чака, когато тръгна по него. Показа ми го Ароматът. Сега с него вървим ръка за ръка и отключваме забравените врати в сърцата на хората. Емоции, приключения, безсмъртие. С една дума...      Шоколад.

Изворът на вдъхновението

Всеки път, когато ме питат откъде черпя вдъхновение, просто не мога да сдържа усмивката си. Преди можех да отговоря на себе си, но изпитвах затруднения, когато трябваше да обясня на някой друг. Сякаш онова спонтанно, настоятелно и дълбоко чувство на зараждащата се идея не може да бъде изразено с думи. То има самостоятелен живот, то е искрица, зареждаща с чудотворна енергия простосмъртните тела на всички творци.

***

Осми декември 2009г.

Дългото пътуване към излекуването на болестта ми ме отведе в манастира край Горна Оряховица, кръстен на Свети Пророк Илия. Може би търсех чудо, може би вдъхновение – и аз не знаех вече. Знаех само, че имах нужда да почувствам сигурността, която само едно такова свято място може да даде. Тялото ми безмилостно ми напомни, че за последните три дни бях спала не повече от пет часа, а болката в сърцето настояваше да спра пътешествията за известно време. И въпреки всичко мисълта за спокойствието, което тези хълмове носят, имаше невероятна притегателна сила, която ме крепеше през цялото време по пътя нагоре.

Пред портите на един голям камък седеше приведена стара жена, забрадена и облечена в черно. Това трябваше да е майка Пелагия – игуменката на манастира и единственият негов обитател. Е, за известно време нямаше да е единственият.

- Добър ден – казах с кротка усмивка, когато се изправих пред нея най-сетне.

- Дал Бог добро – отвърна тя.

За първи път чувах жив човек да говори така. Очарователно! Зачудих се на колко ли години беше. Тази симпатична дребничка старица като че ли беше излязла от някоя забравена българска приказка, а думите й звучаха древно, почти като заклинание. В това се убедих, когато прекрачих портите на манастира и се озовах на място, което по нищо не приличаше на света, от който идвах.

Там, зад високите стени и дървените врата, времето беше спряло. Красивите градини бяха застинали, а алеите бяха толкова тихи, че изпитвах известно неудобство от звука на стъпките си, които единствени нарушаваха покоя на това свято място.

Погледнах нагоре. Вдясно от мен бяха каменните стени на камбанарията – хората от града разправяха, че камбаната била купена от Чехия с дарения от местните жители, други пък твърдяха, че била подарък от живяла някога щедра и добра царица.

Лехите бяха грижливо оформени, на места алеите свършваха неочаквано в самия край на двора и зад символичен плет се виждаше пропастта – малка ниша в зеленината, през която надничаше парче земя, далечно и тъй дребничко.

Прекосих цялата градина, докато не преминах оттатък пределите на манастирския двор, които се размиваха и се сливаха с естествената покривка на хълма. Няколко тесни стъпала сложиха началото на стръмна и прашна пътечка, която се завъртя между храстите и ме отведе към широка каменна тераса с изглед към долината.

Пристъпих бавно, поглъщайки всяка частица, всеки нюанс, който можех да осъзная. В долината се виждаше сгушен градът, около него бяха близките селца, след тях – още градове. Вляво се виждаше, предположих, Първомайци, а по-далеч вдясно – Долна Оряховица. Казват, че когато времето е ясно, можеш да видиш Дунава в далечината. Ала него ден мъглата се стелеше тежка и уморена, почти колкото мен.

Всеки ден идвах с голямата си тетрадка и два химикала. Присядах на един камък до ръба на терасата, затварях очи и дълго слушах спокойния дъх на България. Успокояваше донякъде и моя, облекчаваше болестта и ми помагаше да пиша, независимо от болезнените пулсации в гърдите ми. Но освен вятъра и спокойствието на това вълшебно място, имах още един помощник, към който се привързах повече, отколкото си мислех, че е възможно.

Появи се още първия път, когато острите спазми прекъснаха мисълта ми. Отворих очи и пред мен стоеше той и ме гледаше право в очите. Рижав котарак с бяло коремче и бели чорапки. Беше мъничък – вероятно на не повече от три-четири месеца. Едното му око беше светлосиньо, а другото – светлокафяво – рядко се срещаше такава красота. И в онези първи секунди между нас пламна особено приятелство.

Пухкавото телце се приближи, покатери се по камъните и се настани в скута ми. Бях се облегнала на скалата и го съзерцавах без да помръдна. Той ме подуши веднъж-дваж, протегна лапичките си още по-нагоре... Намести се на сърцето ми – там, откъдето извираше болката, която не знаех как да укротя – затвори очи и запреде.

Колко време седяхме така – не зная, но в един момент тънко гласче измяука някъде в краката ми. Я виж ти – моят другар имал сестриче! Беше по-малко, с подобна окраска и ме гледаше с любопитство. Не му трябваше много, за да последва примера на батко си – изкачи се и скочи в скута ми. Очаквах да се намести до новия ми приятел, но за моя изненада се покатери върху него, сетне се сгуши и замърка в унисон.

В следващите дни се намирахме само с мисъл. Щом излезнех на двора и седнех на онова мое място, малкият котарак веднага пристигаше, често придружаван от котето с любопитния поглед. И когато ставаше време за вечеря или просто почувствах хлад, нежно ги отмествах и се прибирах зад стените на тихия дом, а те тръгваха незнайно накъде, за да дойдат отново, когато слънцето огрее долината.

Когато дойде момента да напусна манастира, ги потърсих, за да им благодаря и да се сбогувам, но не ги намерих никъде. Когато майка Пелагия видя как се лутам из двора на манастира, хвана ръката ми и ми каза. Намерила красивото с различните очи рано сутринта, издъхнало в една пряспа, близо до мястото, където винаги сядах. Другото било изчезнало.

Сведох глава за миг. Благодарих на игуменката за всичко и тръгнах към града. Изчаках да завия надолу по склона, за да се уверя, че съм сама, и се разплаках.

Чувала съм, че животните се привъзват към стопаните си така, както никой човек не може. Когато обичат, те живеят за своя покровител и прехвърлят върху себе си неговото бреме. И когато поемат достатъчно, си отиват, защото са изпълнили предназначението си. Служили са вярно и са се отдали безкористно.

Разбира се, докторите щяха да припишат подобрението ми на чистия въздух и липсата на стрес, но аз знаех. Моят лечител беше любовта на едно съвсем земно и толкова малко създание. И когато се пренеса мислено отново в манастира си давам сметка, че съм открила място, където мога да остана завинаги. 

***

Винаги се усмихвам, когато ме питат откъде черпя вдъхновение. Простичката истина е, че идва от сърцето. Всичко онова, което докосва най-съкровеното място в душата на човека и се събира в една малка дума с безмерно значение – любов. Любов към дома, към хората, към земята, любов към малките радости на ежедневието и към онези, които ни обичат и които са ни обичали. Любов във всичките й всемирни проявления.

Пътят към прошката

"Водата е като магнетофонна лента. Тя просто има памет. Можеш да разреждаш до безкрай, но нещо остава" - Владислав Виолинов - Майк

Още в началото си дадох сметка, че това е от онези спектакли, които те карат да забравиш, че си в театъра, и да преживееш дълбоко в себе си всичко, което се случва пред очите ти. На втората минута дори не се сещах, че навън е 20 градуса. Зала „Стоян Камбарев” на варненския филиал се беше превърнала в светъл уютен хол и създаваше илюзията, че навън вали сняг... 

Приказна картина, а носеше особени настроения. „Паметта на водата” е историята на три сестри от разединено семейство, които прекарват последната нощ преди погребението на майка си заедно. Колкото и жестоко да звучи, момент като този, когато човек е най-уязвим, е идеален да надникнеш в душата му – за какво мечтае, от какво се страхува, за какво наистина мисли. Звучи някак студено, нали? И все пак, ако трябва да сравня погледа към вътрешния свят, бих казала, че е като дисекция на пеперуда – нужно е да бъдем крайно деликатни. Все пак става дума за самите нас. 

Мога да нарека „Паметта на водата” една прекрасна семейна терапия. Като огледало към семейството на зрителя, отваря очите за начина, по който изглеждат нещата отстрани. Виждаш ясно всичките пъти, когато си крещяла на сестра си, когато си обвинявала майка си, когато си тормозила приятеля си с ненужни въпроси, когато си създавала излишно напрежение... Виждаш как насреща ти стои човек, който също като теб е крехък и объркан, който също е преживял много и е бил нараняван. 

Точно защото е толкова искрен, този спектакъл носи много силен емоционален заряд. Намира ти слабото място, подканва те към мекия диван, остава с теб, докато не преживееш всичко отново и ти държи ръката, докато не се наплачеш. А в края, когато уморените герои си отидат, на тяхно място застават горди актьорите и ти вдъхнат смелост да си простиш и да вдигнеш телефона. Да се извиниш и да се сдобриш с онези хора, които винаги ще са част от теб, независимо какво се случва. 

Стивън Кинг казва в едно интервю: „Хубаво е да имаш под ръка един от онези въображаеми светове, когато реалността те нарани.”. Е, този не е от тях. Не е толкова безболезнен, но е стъпка в правилната посока. Докосва те, както правят коледните истории. Пречиства те, промива раните и те кара да си спомниш кое е важно. Това е „Паметта на водата” – ни повече, ни по-малко чистата истина – емоционална, неподправена и невъздържана.

Мазникът

/Тази статия е част от поредицата „Мъжките характери”, посветена на грешките на силния пол по време на свалка./

Ще познаете Мазньо по няколко характерни действия, но най-вече по усмивката, която, срещне ли той вашия поглед, се разлива по лицето му като мед - бавно, сигурно и безкрайно лепкаво. Евентуално може да получите като екстра някой друг комплимент, като например сравнение с пищна и зла красавица от някой холивудки филм под претекст, че сте също толкова лукави, мазни и потайни.

Какво прави Мазньо обаче, когато не го гледате? Гледа вас, разбира се! Ще се завре да търси нещо под масата, само за да огледа краката ви (а вие само имайте наглостта да не сте с панталон). Ще минава покрай вас точно когато сте в някоя тясна и твърде удобна за него ниша. Имате ли късмет да отидете на плаж с Мазньо, ще се радвате на неговата компания и на сушата, и във водата. В морето ще ви следва неотлъчно, плувайки точно зад вас, попивайки всяка неволна пръска, произлязла от вашите движения. Отвреме навреме ще спира да си почине, започвайки да ви хвърля дребни капчици в очите, да ви бута по-надълбоко или просто да ви дави.

Твърде вероятно е Мазньо да има какво интересно да ви предложи - зависи с какво се занимава. Имате ли късмет да приемете офертата, бъдете внимателни. Мазньо решава, че вие сте изцяло погълнати от предложението му и сте готови да посветите не малка част от времето си на съответното занимание.

Да кажем, че става въпрос за безплатни уроци по танци. Дори да имате за цел да научите само няколко движения, с които да се фукате пред приятелките си после, достатъчно е само да кажете "да" и един нов свят ще се отвори пред вас. Свят, в който редовните тренировки са закон, в който "място за любители няма, а само за състезатели и сериозно заинтересовани хора". После ще ви научи на няколко движения и ще ви направи огромна услуга, като ви позволи да се наслаждавате на професионалните му умения, преливайки от душевен екстаз от факта, че го гледате с такъв интерес.

В случай, че изпаднете в по-тежка ситуация, бъдете гъвкави. Възможно е увъртането да не довете до нищо хубаво (или да не доведе до нищо), затова, ако искате да запазите евентуалния си личен треньор (или дилър, или каквото и да е), но все пак на известна дистанция, най-добре изразявайте неутрална гледна точка или просто дайте пълен игнор на мазните му намеци. Все пак, свестните мъже знаят точно как да се държат с една дама. А ако някога нещата излязат извън контрол и се окажете сами и разочаровани, припомнете си простичката максима, която всички ние имаме нужда да следваме:

Преценявай мъжете със същото внимание, с което избираш красиви и удобни обувки, мисли дали са за всеки ден или само за официални поводи и запомни - "обувките" са в магазините, за да ги избираме и притежаваме, но ще ти достави огромно удоволствие, ако отвреме-навреме просто се разхождаш боса под дъжда. 

За вас писа Лампитифорка.

Практически съвети за успешното общество

В България напоследък стана модерно да си признаваме, че нещо не е наред и постоянно да си повтаряме, че трябва да направим нещо. Това кара много хора да се чувстват горди и умни, когато водят разговор по темата. Обаче отстрани изглеждат точно толкова окаяно, колкото и човек с наднормено тегло, който е наясно, че трябва да се стегне, но продължава да си седи вкъщи и да се оплаква.

Последната фраза от тефтера на Левски е "Народе???." - много хора пропускат точката и продължават да циклят върху същите въпроси. А те пък си остават все така риторични, висящи във въздуха, защото всеки пита, а никой не смее да си отговори. Затова днес ще акцентирам върху точката. Предлагам няколко прости решения, които можем да прилагаме всеки ден и малко по малко да просперираме във всеки аспект от живота си.

[background music - Always Look On The Bright Side Of Life - Sing Along]

1. Спрете да се оплаквате и започнете да работите за себе си:

- Започвайте деня си с чаша гореща вода или билков чай и 15 минути мълчание. Това е най-простият вид медитация, а умът и тялото се нуждаят от това. Обърнете внимание на собствените си мисли в този момент - те показват състоянието ви и нагласата ви.

- Мислете в перспектива. Направете си дългосрочни планове, запишете ги на лист хартия, който поставете на място, където ще го виждате всеки ден. Опишете цели и подцели с подробности, определете си крайни срокове и ги спазвайте. Направете си списък с хората, които могат да ви помогнат при осъществяването им.

- Съпоставете ценностната система на целите ви с вашата собствена. Създайте си персонален етичен кодекс.

- Не се вкопчвайте в мечтите и плановете си. Пожелайте си ги, определете ги ясно и после ги забравете. Колкото по-малко мислите и се притеснявате за тях, толкова по-бързо ще ви изненадат приятно. И за да станат реалност, основната ви енергия да отива за тяхното осъществяване.

- Напишете си план Б. Изживявайте неутрално победите и загубите.

- Запомнете формулата: Успех = Лидерство х Умения х Любов = Характер х Умения х Действия. Не забравяйте - Вселената си умира да ви помогне, но също така обича действието!

- Спортувайте. За лидерите и силните личности най-подходяща е кундалини йога, тъй като тази практика работи на няколко нива - физическо, емоционално, умствено и духовно. Важно е да не е соло спорт като борбата, а да е нещо колективно.

- Инвестирайте в себе си - например в книги. Прочетете "Правилата на живота" на Хорас Джаксън Браун и "Отвори сърцето си" на Аджан Брам. Потърсете и други подобни заглавия, обогатявайте се редовно.

- Противно на схващането, масово разпространено в България, сеансите с психолог не са само за болни хора и това не е нещо срамно. Напротив - полезно е и има много нормални хора, които го правят. Разбира се, това е само опция, в случай, че решите да опитате. Друг вариант е груповата терапия от типа на семинарите за личностно развитие.

- Правете всичко с любов.

2. Отношението ви към парите показва отношението ви към живота. Ето няколко насоки как да се справите с паричните проблеми и да спрете да се страхувате от парите:

- Водете си финансов отчет на личните средства. Това е първата крачка към поемане на контрол върху вашите пари.

- Прочетете "Богат татко, беден татко" на Робърт Кийосаки (а и останалите му книги) и започнете да играете "Cash Flow" играта на сайта му е безплатна. Така ще увеличите финансовата си интелигентност и ще се научите как да задържате парите си, а после ще предадете този безценен опит на децата си.

- Информирайте се - четете списание Форбс, вестник Капитал и др. Може да се запишете и на курс за инвеститори.

- Започнете да мислите как парите да работят за вас, а не вие за тях. Отделяйте 10% от приходите си за инвестиции и започнете да си купувате акции и ценни книжа, да оперирате на борсата или да търгувате с недвижими имоти - така малко по малко ще можете да трупате пасивен доход и в един момент да сте независими от заплатата си.

- Не се вкопчвайте в парите. Отделяйте 10% от приходите си за благотворителност. Така правят истински богатите хора, защото те знаят, че парите трябва да се движат, а не да се спират. Принципът на парите е като скачените съдове - когато отпускаш отдолу, отгоре идват още и така потокът на парите продължава и се увеличава. Важно е, когато давате, да е от сърце.

- Плащайте си данъците. Те са част от потока на парите, който не трябва да спира.

- В бизнеса има една интересна закономерност: Доходите на човек са средноаритметични на тези на петимата души, с които той най-много общува. Помнете, че тук може да не става въпрос за най-добрите ви приятели, тъй като говорим за онези, с които реално прекарвате време най-често.

3. Мислете мащабно, помагайте на другите: 

- Правете по нещо добро за някой друг и усмихвайте някого всеки ден. Служете осъзнато и целенасочено.

- "Предай нататък" е чудесен модел, напълно приложим и при добро желание може да се разпространи доста бързо.

- Друг пример е изпратеното послание. Помислете си за човек, когото познавате, който ви е вдъхновил, и му напишете писмо. Изпратете го на хартия, по нормалната поща. Това би зарадвало много повече от имейл или съобщение във фейсбук.

- Когато се събирате с колеги или приятели, всеки да напише на листче своето желание. В края на вечерта, преди да си тръгне, да изтегли листчето на друг човек и да го изпълни (или поне да го подпомогне).

Това са само примери и препоръки към онези, които наистина искат да направят своята крачка към по-добър живот - на индивидуално и колективно ниво. На пръв поглед това може да няма общо с обществото, но всъщност нещата се случват точно така - стъпка по стъпка, човек след човек.

Оказва се, че на тежкия въпрос има простичък и дори приятен отговор. Пожелавам на онези от вас, които решат да действат, без значение дали ще се засечем по трасето или не, да бъдем вдъхновение за останалите и верижната реакция да поеме по своя път към собствената ни свобода и благоденствие.