Изворът на вдъхновението

Всеки път, когато ме питат откъде черпя вдъхновение, просто не мога да сдържа усмивката си. Преди можех да отговоря на себе си, но изпитвах затруднения, когато трябваше да обясня на някой друг. Сякаш онова спонтанно, настоятелно и дълбоко чувство на зараждащата се идея не може да бъде изразено с думи. То има самостоятелен живот, то е искрица, зареждаща с чудотворна енергия простосмъртните тела на всички творци.

***

Осми декември 2009г.

Дългото пътуване към излекуването на болестта ми ме отведе в манастира край Горна Оряховица, кръстен на Свети Пророк Илия. Може би търсех чудо, може би вдъхновение – и аз не знаех вече. Знаех само, че имах нужда да почувствам сигурността, която само едно такова свято място може да даде. Тялото ми безмилостно ми напомни, че за последните три дни бях спала не повече от пет часа, а болката в сърцето настояваше да спра пътешествията за известно време. И въпреки всичко мисълта за спокойствието, което тези хълмове носят, имаше невероятна притегателна сила, която ме крепеше през цялото време по пътя нагоре.

Пред портите на един голям камък седеше приведена стара жена, забрадена и облечена в черно. Това трябваше да е майка Пелагия – игуменката на манастира и единственият негов обитател. Е, за известно време нямаше да е единственият.

- Добър ден – казах с кротка усмивка, когато се изправих пред нея най-сетне.

- Дал Бог добро – отвърна тя.

За първи път чувах жив човек да говори така. Очарователно! Зачудих се на колко ли години беше. Тази симпатична дребничка старица като че ли беше излязла от някоя забравена българска приказка, а думите й звучаха древно, почти като заклинание. В това се убедих, когато прекрачих портите на манастира и се озовах на място, което по нищо не приличаше на света, от който идвах.

Там, зад високите стени и дървените врата, времето беше спряло. Красивите градини бяха застинали, а алеите бяха толкова тихи, че изпитвах известно неудобство от звука на стъпките си, които единствени нарушаваха покоя на това свято място.

Погледнах нагоре. Вдясно от мен бяха каменните стени на камбанарията – хората от града разправяха, че камбаната била купена от Чехия с дарения от местните жители, други пък твърдяха, че била подарък от живяла някога щедра и добра царица.

Лехите бяха грижливо оформени, на места алеите свършваха неочаквано в самия край на двора и зад символичен плет се виждаше пропастта – малка ниша в зеленината, през която надничаше парче земя, далечно и тъй дребничко.

Прекосих цялата градина, докато не преминах оттатък пределите на манастирския двор, които се размиваха и се сливаха с естествената покривка на хълма. Няколко тесни стъпала сложиха началото на стръмна и прашна пътечка, която се завъртя между храстите и ме отведе към широка каменна тераса с изглед към долината.

Пристъпих бавно, поглъщайки всяка частица, всеки нюанс, който можех да осъзная. В долината се виждаше сгушен градът, около него бяха близките селца, след тях – още градове. Вляво се виждаше, предположих, Първомайци, а по-далеч вдясно – Долна Оряховица. Казват, че когато времето е ясно, можеш да видиш Дунава в далечината. Ала него ден мъглата се стелеше тежка и уморена, почти колкото мен.

Всеки ден идвах с голямата си тетрадка и два химикала. Присядах на един камък до ръба на терасата, затварях очи и дълго слушах спокойния дъх на България. Успокояваше донякъде и моя, облекчаваше болестта и ми помагаше да пиша, независимо от болезнените пулсации в гърдите ми. Но освен вятъра и спокойствието на това вълшебно място, имах още един помощник, към който се привързах повече, отколкото си мислех, че е възможно.

Появи се още първия път, когато острите спазми прекъснаха мисълта ми. Отворих очи и пред мен стоеше той и ме гледаше право в очите. Рижав котарак с бяло коремче и бели чорапки. Беше мъничък – вероятно на не повече от три-четири месеца. Едното му око беше светлосиньо, а другото – светлокафяво – рядко се срещаше такава красота. И в онези първи секунди между нас пламна особено приятелство.

Пухкавото телце се приближи, покатери се по камъните и се настани в скута ми. Бях се облегнала на скалата и го съзерцавах без да помръдна. Той ме подуши веднъж-дваж, протегна лапичките си още по-нагоре... Намести се на сърцето ми – там, откъдето извираше болката, която не знаех как да укротя – затвори очи и запреде.

Колко време седяхме така – не зная, но в един момент тънко гласче измяука някъде в краката ми. Я виж ти – моят другар имал сестриче! Беше по-малко, с подобна окраска и ме гледаше с любопитство. Не му трябваше много, за да последва примера на батко си – изкачи се и скочи в скута ми. Очаквах да се намести до новия ми приятел, но за моя изненада се покатери върху него, сетне се сгуши и замърка в унисон.

В следващите дни се намирахме само с мисъл. Щом излезнех на двора и седнех на онова мое място, малкият котарак веднага пристигаше, често придружаван от котето с любопитния поглед. И когато ставаше време за вечеря или просто почувствах хлад, нежно ги отмествах и се прибирах зад стените на тихия дом, а те тръгваха незнайно накъде, за да дойдат отново, когато слънцето огрее долината.

Когато дойде момента да напусна манастира, ги потърсих, за да им благодаря и да се сбогувам, но не ги намерих никъде. Когато майка Пелагия видя как се лутам из двора на манастира, хвана ръката ми и ми каза. Намерила красивото с различните очи рано сутринта, издъхнало в една пряспа, близо до мястото, където винаги сядах. Другото било изчезнало.

Сведох глава за миг. Благодарих на игуменката за всичко и тръгнах към града. Изчаках да завия надолу по склона, за да се уверя, че съм сама, и се разплаках.

Чувала съм, че животните се привъзват към стопаните си така, както никой човек не може. Когато обичат, те живеят за своя покровител и прехвърлят върху себе си неговото бреме. И когато поемат достатъчно, си отиват, защото са изпълнили предназначението си. Служили са вярно и са се отдали безкористно.

Разбира се, докторите щяха да припишат подобрението ми на чистия въздух и липсата на стрес, но аз знаех. Моят лечител беше любовта на едно съвсем земно и толкова малко създание. И когато се пренеса мислено отново в манастира си давам сметка, че съм открила място, където мога да остана завинаги. 

***

Винаги се усмихвам, когато ме питат откъде черпя вдъхновение. Простичката истина е, че идва от сърцето. Всичко онова, което докосва най-съкровеното място в душата на човека и се събира в една малка дума с безмерно значение – любов. Любов към дома, към хората, към земята, любов към малките радости на ежедневието и към онези, които ни обичат и които са ни обичали. Любов във всичките й всемирни проявления.