Пътят към прошката

"Водата е като магнетофонна лента. Тя просто има памет. Можеш да разреждаш до безкрай, но нещо остава" - Владислав Виолинов - Майк

Още в началото си дадох сметка, че това е от онези спектакли, които те карат да забравиш, че си в театъра, и да преживееш дълбоко в себе си всичко, което се случва пред очите ти. На втората минута дори не се сещах, че навън е 20 градуса. Зала „Стоян Камбарев” на варненския филиал се беше превърнала в светъл уютен хол и създаваше илюзията, че навън вали сняг... 

Приказна картина, а носеше особени настроения. „Паметта на водата” е историята на три сестри от разединено семейство, които прекарват последната нощ преди погребението на майка си заедно. Колкото и жестоко да звучи, момент като този, когато човек е най-уязвим, е идеален да надникнеш в душата му – за какво мечтае, от какво се страхува, за какво наистина мисли. Звучи някак студено, нали? И все пак, ако трябва да сравня погледа към вътрешния свят, бих казала, че е като дисекция на пеперуда – нужно е да бъдем крайно деликатни. Все пак става дума за самите нас. 

Мога да нарека „Паметта на водата” една прекрасна семейна терапия. Като огледало към семейството на зрителя, отваря очите за начина, по който изглеждат нещата отстрани. Виждаш ясно всичките пъти, когато си крещяла на сестра си, когато си обвинявала майка си, когато си тормозила приятеля си с ненужни въпроси, когато си създавала излишно напрежение... Виждаш как насреща ти стои човек, който също като теб е крехък и объркан, който също е преживял много и е бил нараняван. 

Точно защото е толкова искрен, този спектакъл носи много силен емоционален заряд. Намира ти слабото място, подканва те към мекия диван, остава с теб, докато не преживееш всичко отново и ти държи ръката, докато не се наплачеш. А в края, когато уморените герои си отидат, на тяхно място застават горди актьорите и ти вдъхнат смелост да си простиш и да вдигнеш телефона. Да се извиниш и да се сдобриш с онези хора, които винаги ще са част от теб, независимо какво се случва. 

Стивън Кинг казва в едно интервю: „Хубаво е да имаш под ръка един от онези въображаеми светове, когато реалността те нарани.”. Е, този не е от тях. Не е толкова безболезнен, но е стъпка в правилната посока. Докосва те, както правят коледните истории. Пречиства те, промива раните и те кара да си спомниш кое е важно. Това е „Паметта на водата” – ни повече, ни по-малко чистата истина – емоционална, неподправена и невъздържана.