/Тази публикация е част от платформата "МОТИВ Варна" - съвместен проект на Обществото на младите писатели - Варна, Градското списание и танцово студио The Center./
Баба ми казваше, че лебедите теглят слънчевите колесници. И когато акостират на нашия бряг, боговете слизат да се порадват на хората. Изглеждат като нас, вървят сред нас и ни изпитват. Всяка зима, когато по улиците се разнесе мълвата, че лебедите са пристигнали, и хората се втурват към плажа, за да ги видят, у мен се задейства нещо и заставам нащрек.
Малко след Нова Година седим с приятели навън и пием греяно вино. Минава бездомник и иска стотинки. От онези е, които са склонни и в ъгъла на стената да те притиснат, докато не им дадеш. По стар навик, се абстрахирам и оставам наблюдател. Един бърка в джоба си и вади левче. Бездомникът си тръгва. Няколко минути по-късно вече сме забравили за него, когато той минава отново покрай нас, захапал парче пица. В първия момент само аз го забелязвам. Погледите ни се засичат. Толкова много бездомници във Варна и нито един с толкова пронизителен поглед. Коства ми много усилия да не отместя очи. Не мога да разбера дали ме гледа благодарно или осъдително, преценяващо или решително. Когато отминава, друг от другарите ми се взира в неговата посока и казва: „Ето го, наистина си купи храна!“. Свикнали сме да се изненадваме, нали? А бездомникът си седи на стратегическо място, отдалечен, но с добър изглед към нашата маса – дъвче и уж рее поглед някъде над главите ни.
Какъв ли ще е следващият урок? Прошка, смирение, търпение? Може би смелост или вяра?
Баба твърдеше, че трябва да храним лебедите и да се грижим за тях, докато са тук. Те са изминали дълъг път и ги чака още толкова на връщане. Но след като знам защо идват, ми е трудно да мисля точно за това. Лебедите винаги ще има кой да ги храни, хората се вълнуват всеки път. Аз никога не съм слизала до варненския бряг да ги храня. Ако доближа лебед, това обикновено е в друга точка на света. Тогава обичам да се взирам в кристално-ледената повърхност на морето и да търся лицата на ездачите им. Все се надявам докато са там да са заети да оставят знаци на местните, а аз да мога от някое тайно кътче, иззад някой ъгъл да видя как предизвикват събития. Искам да хвана точно този момент, в който хората спират по средата на пътя си и замислено отпускат поглед за минута-две напред, а очите им се усмихват. Представям си как почти чувам промяната у тях, как мисълта, вярванията и стремежите им, които досега са си дялали равно и спокойно корито, се изливат навън и намират път през новото, каменистото. Как разширяват светогледа си и отчасти несъзнателно, променят нагласата си към живота.
Сега се сещам за дядото, който просел с години и после дарил всичко на една църква. Той е просто нашумял пример за течение, което съществува сред нас, но изплува много рядко на повърхността. Истината е, че за хората като него прожекторите са ненужно неудобство. Особено ако е дошъл на колесница, теглена от лебеди. Всъщност, каква е вероятността да е паднал ангел? Ако е просто човек, също няма да има нужда от сцена, за да прави света по-добър.
Обикновено много след като лебедите си тръгнат, продължавам да следя курса на хората около мен. Виждам нуждата от попътен вятър и понякога си позволявам да се намеся. Невидимо, на моменти дори и за мен самата... Преди две седмици намерих бележка в джоба си, неподписана: „Благодаря ти! Накара ме да преосмисля нещата! Последните ти думи бяха точно това, което ми трябваше!“. Нямам никаква представа какво съм направила. Дадох си сметка, че това не е бил богът от колесницата. Била съм аз.
Аз съм пратеникът. И ти яздиш редом с мен. И ти. И тя. И този до нея. А онези, с които долетяхме, пазят есенцията ни и чакат търпеливо в залива да приключим със земните си задачи и да отпътуваме отново. Сигурна съм, че баба го е знаела, просто е искала сама да го открия.
Тънка извита шия. Топли очи, мъдър поглед. Лети, сякаш танцува. Излъчва гордост, великолепие, чистота. Носи се грациозно и плавно в лъскав бял воал, който дъждът никога не докосва. Водата се стича отстрани и създава илюзията за ореол.
Варна зимно време има приблизително петстотин хиляди жители. Това прави около половин милион покровители, които съхраняват душите ни сред своя пух, когато стане студено. Колко от вас се грижат за своя?
Цялата съм в перушина, извинявайте. Сега се връщам от плажа. Храних лебеди.
No comments:
Post a Comment