A Crowstory. Част I: Страх

                Градският часовник удари дванадесет пъти. Луна не се виждаше и това го радваше. Обичаше тъмнината, потайността, ужаса в очите на жертвите си. Предната вечер нямаше късмет, но този път беше като че ли по-настървен и по-гладен от всякога. Улиците бяха пусти, вятърът подхвърляше по земята няколко разкъсани афиша. На пейките до сградата, която някога е била опера, той съзря сянка. Една-единствена, съвършено черна, черна като него самия сянка.

                Нощта беше неговият дом и мракът – неговото изкуство. Музиката му бяха заглушените писъци. Черният шлифер се стичаше по бледата му ледена кожа и поглъщаше малкото светлина от уличните лампи, повечето изпочупени. Ветровете бяха неговите стъпки и Страх беше името му. Очите му, не блестящи като при Хората, а две черни бездни, бавно потънаха в сянката, разкъсвайки мисловната й бариера, зарявайки се дълбоко в съзнанието й.

                „Виж ти, кой не спи в този късен час.” – Сянката се изправи и остана до пейката. Човешка фигура с елегантна стойка и огромни крила, прибрани до тялото.

                Приближавайки се, той видя острия й като клюн нос, очите й, светещи неестествено и примамливо. Нито дума. Осезанието му му подсказа, че нещо не е наред. Той дочу мислите й, вече далеч не толкова закачливи:

                „Открили са ни. Да изчезваме. Не мога да се храня сред... врабчета” – В последната дума той долови нотка на презрение. Силна и чиста омраза, която му се стори очарователна.

                Празният стомах и липсата на успех вече втора вечер бяха притъпили всякакво желание у него. Идеята отново да бяга от мижитурките, пъплещи като хлебарки из техния свят, го изпълваше с отвращение от самото Съществуване. Освен това не беше свикнал да общува с други като него.

                Потъвайки в сенките на дърветата, Страх отговори: "Не, ще пропусна. Омръзнало ми е." – Ала сянката вече беше изчезнала.

                Силен крясък отекна съвсем наблизо. Той чу свистене зад гърба си. Инстинктът му се задейства, той оголи дългите си нокти, които блеснаха в мрака, отразяващи металически светлината. Воден от кръвта си, от желанието на хиляди поколения преди него да убива, Страх замахна в дълга смъртоносна дъга към нападателя си.

                Грамадният Врабец, който допреди секунда се беше устремил към него, насочил човка към гърлото му, се свлече назад. По ноктите на Страх потече сребриста кръв. От гърдите на умиращия звяр се изтръгна последно жално писукане. Страх вдигна поглед и видя още дузина подобни фигури, висящи във въздуха, втренчени в него. Две от тях разпериха крила и се спунаха напред.

                Вместо да атакува, Страх направи крачка встрани и изчезна в мрака. Миг по-късно се появи насред групата Врабци. Гарван, сеещ смърт. Ноктите му се впиваха в гърлата на жертвите, раздираха плътта им.

                И в един момент усети, че не беше сам. Някъде сред всички тези тела долови миризмата на женска. Огледа се и я видя – значи все пак беше останала. А може би просто не бе имала време да изчезне, преди да я нападнат. Красивите й плавни движения, носещи гибел на враговете й, приличаха на танц. Внезапно зад нея изникна друга сянка, много по-едра и заплашителна от останалите, която сякаш изпълни пространството.

                Бърз като вятър и тих като полъх, Страх се понесе напред към врага с извадени кървави остриета.

                "ИЗЧЕЗНИ!!!", изкрещя на ум към непознатата.

                Тя се обърна точно когато огромното крило на Врабеца замахна към нея. Бързо се дръпна назад в опит да избегне смъртоносния удар. Крилото едва-едва я докосна, но тя изхриптя шумно и падна отпусната назад. Страх усети дразнещия поглед на Врабеца, който замахна към него.

                Със скоростта на атакуващ Гарван, той се гмурна под грамадната птица и с всичка сила заби остриетата на ноктите си в гърлото й. Рукналата кръв оплиска лицето му и той доволно облиза устни.

                Огледа се – останалите Врабци бяха изчезнали. Под него на земята лежеше огромното туловище на най-едрия – водача на ятото, покрай него няколко по-малки, а малко встрани – тялото на женската.

                Той се наведе над мъртвия си противник и заби зъби в топлите му рани, откъсвайки огромно парче месо. Наслаждавайки се на мръвката, се приближи към непознатата и приклекна до главата й, бавно изучавайки чертите й. По перата на Врабците-водачи имаше силна отрова, той се запита дали онова докосване е било достатъчно, за да я убие.

                Нежното й лице напълно противоречеше на омразата, която беше усетил по-рано. На врата й над черните дрехи висеше сребърен медальон с формата на паяк. Изглеждаше тежък за тънката й шия.

                Тя се размърда, надигна се на лакти и изстена. На лицето й се изписа болка. Внимателно се изправи, залитайки, докато крилата й губеха очертанията си и на мястото им се появиха човешки ръце. Тръсна глава, изтупа се и с приповдигнат тон въздъхна:

                - Е, това беше на косъм.

                Гарванът се изправи заедно с нея, погледна я навъсено, после пристъпи в посока на мъртвия Врабец.

                - Ам... Благодаря – засмя се тя засрамено. – Движиш се много леко, не съм виждала друг да се бие така.

                Без да я поглежда и без да й отговаря, Страх откъсна цялото крило на Врабеца и го хвърли в нейна посока.

                - Ти искаш да избягам. Да се махна оттук. Няма да последвам останалите.

                - Искаш да загинеш? – подигравателно попита тя. – „Останалите” са една шепа. По-добре да се спасим и да запазим клана. На север има много други, тук вече няма бъдеще... Няма нищо.

                - Няма да изоставя гнездата на предците си. Мога да се справя и сам. Врабците не са опасност за мен...

                - Сега говориш така, но какво ще стане, ако те ранят тежко или когато един ден започнеш да се изморяваш? Личи ти, че си от по-старите, само те са толкова упорити.

                Тя се приближи към Страх и хвана месото в ръка. По пръстите й се стече кръв, която накара кожата й да засияе в тъмното.

                - Когато остарея достатъчно, – каза той. – ще умра като всички Гарвани – в последна Битка. Както е редно. Какъв е смисълът от бягството? Полетът на север само отлага опасността, не решава проблема!

                - Редно е да запазим клана. Не можеш да останеш вечно закован тук – след още няколкостотин години ще ти писне. Да, отлага я, а когато моментът настъпи, може вече да имаме идея как ще ги унищожим окончателно. Добър боец си, не се похабявай така. Когато съберем достатъчно хора, ще се върнем.

                Той рязко си пое въздух и се обърна с плавно движение, заставайки лице в лице с нея.

                - Вярваш ли си сама?

                - Мислиш, че се отказвам. Смяташ ме за бегълка. Не, искам да се върна и да си взема обратно земята, която ми принадлежи. Но докато сме толкова малко, не можем да направим нищо, освен да стимулираме изчезването на собствения си вид.

                Страх сви рамене.

                - Сбогом тогава.

                Обърна се и спокойно се отдалечи в посока Морската градина. Фигурата му изгуби каквато и да е прилика с расата на Гарваните и скоро в тъмнината крачеше обикновен човек. Почти веднага той чу плясък на криле зад себе си и секунди по-късно редом до него вървеше тя.

                - Не си ли гладен вече?

                Той поклати глава.

                - Връщам се в гнездото си.

                - Между другото, аз съм Тшима – гласът й беше твърде дружелюбен и ведър за някой, който тъкмо излиза от битка, но звучеше искрено. – А ти си...?

                - Вокил.От рода Укил.

                - Хм... Аз не знам от кой род съм. С брат ми сме отгледани в ятото на Ясна, но нас са ни намерили. Чакай малко, мислех, че Укил са изчезнали преди... – тя млъкна, вероятно, за да преброи наум и после тихо възкликна, по-скоро на себе си: – Не просто стар. Ти си... Ти си Древен!

                Той погледна за секунда към профила й и след това отново насочи глава напред.

                - Нямаш ли свое гнездо, Тшима?

                - Сигурно е чудесно да знаш кой си – продължи замислено тя. – Да знаеш за какво се бориш и защо... Аз не знам нищо за себе си. Нищичко. Имам само... – тя докосна медальона на шията си и замълча.

                - Аз съм Гарван. Това е достатъчно, за да остана тук. Това е чест... Нещо, което вие, младите, не разбирате. На Север няма нищо, само лъжи... Истината и спасението са тук, вътре.

                - Къде вътре? – попита объркано тя.

                Вокил спря на място, обърна се към Тшима и я огледа внимателно. Пое си дълбоко въздух и погледна към черните облаци, скриващи звездите.

                - ...В нас. Аз съм до тук – кимна с глава към малка къщурка, скрита сред групичка дървета.

                Тя кимна и разсеяно се усмихна.

                - Ами... До скоро – тя се обърна и пое по обратния път към градския часовник.

                Вокил я проследи с поглед.

                - Не бих ти препоръчал да се връщаш сама.

                - Спокойно, грамадният беше само един – Тшима махна с ръка и се провикна, без да се обръща. – Но ако държиш да ме изпратиш, няма да откажа.

                - Няма да заключвам, за да можеш по-бързо да влезеш, докато бягаш.

                Той се обърна и пристъпи бавно към къщурката.

                Стъпките й постепенно заглъхнаха и не след дълго Вокил вече не усещаше ничие присъствие, не чуваше повече криле. Пред него стоеше скромният му тих дом, до една спокойна тъмна алея. Лек вятър издуха врабчата перушина от раменете му.

                С ръка отвори дървената, прогнила врата и злобно скърцане оповести прибирането му. Стар бездомник спеше на пода между изтърбушени мебели и паднала мазилка, покрит с раздърпано одеяло. Нощта беше студена, но старецът бе оцелявал през много люти зими. Вокил безшумно мина покрай бедняка и се качи по стълбите към втория етаж.

                Горе нямаше нищо - гол под, голи стени. Всичко отдавна беше откраднато. Стъклата на всички прозорци бяха натрошени и вятърът шумно вилнееше в голямото общо помощение. Единствено една дървена стълба беше облегната на стената. Вокил се покатери по нея и с ръка отмести падащата вратичка на тавана.

                От другата й страна се криеше малка стая с единствено кръгло прозорче с дебело стъкло. Квадратен под, два на два метра; отгоре покривът, сключващ се точно по средата. В най-високата си точка не беше повече от метър и петдесет. Всичко беше от дърво. Единственото нещо в малката пирамидка на стаята беше огромно сламено гнездо, заемащо цялото празно пространство.

                Вокил забеляза с изненада, че в гнездото има нещо. Точно в средата лежеше малък лъскав предмет. Той бавно помириса въздуха.

                Усети позната миризма. На себеподобен. Беше слаба – който и да беше идвал, отдавна си бе отишъл.

                Гарванът бавно пристъпи напред, наострил всичките си сетива. Беше медальон във формата на паяжина. Релефен, без верижка. Протегна ръка да го докосне, но първо нави дрехата си около дланта си.

                Медальонът беше тежък и му се стори студен дори през плата. Когато го вдигна, под него откри черно перо – гладко, лъскаво и... топло. Прокарвайки пръст, увит в плат, по медальона, Вокил бавно се намести в гнездото си. Слабата светлина, навлизаща през малкото прозорче му беше напълно достатъчна. Оставяйки медальона настрана, той откачи от колана си дълга връв, на която през различни разстояния бяха завързани различни пера. Огледа ги едно по едно и ги сравни с току-що намереното.

                То не приличаше на нито едно от тях. Беше по-голямо и от него се носеше загадъчна приятна миризма. Гарванът се усмихна и изкара от ръкава си едно от перата на Тшима – беше го взел, докато тя лежеше, борейки се с отровата на Врабеца, с идеята да го прибави към колекцията си.

                Перото на Тшима и новото перо бяха абсолютно еднакви и носеха едно и също странно ухание. Вокил се вгледа в тях и забеляза още нещо особено – някои от влакната им бяха тъмносини и образуваха красиви шарки по иначе абсолютното черно.

                Той завърза едното на връвта при останалите, закодирайки във възела името на Тшима, и я закачи отново на колана си. След това се излегна удобно, приготвяйки се за сън, и се загледа в другото перо между пръстите на ръката си, протегната напред във въздуха.

                Влакънцата му бяха разбъркани. Вокил различи древните символи на Гарваните. Първите образуваха собственото му име, после следваше женският символ. Начало. Смърт. Кръст. Последните описваха някакво животно.

                Той приближи перото до лицето си и дълбоко вдъхна аромата му, после затвори очи и се отпусна в неспокоен сън точно когато първият слънчев лъч докосна земята.