Second life

[Сряда, 22. Април, 2009]

Обичам да чета. Не, ОБОЖАВАМ да чета. Винаги нося книга със себе си - чета в автобуса, в часовете, докато чакам на спирката, докато чакам приятели, докато чакам на опашка, а ако съм стигнала до твърде интересно място дори и докато вървя по улиците.

Не бях се зачитала в художествена литература от известно време, но сега отново ме е обзел онзи странен и непреодолим глад. Това е (жените със сигурност ще ме разберат) като да се лишаваш от шоколад с месеци и един ден да ти попадне една бонбона... после става неконтролируемо.

Представям ви една съвременна българска книга, поднесена по интересен начин - "Second life" на Станислава Чурискиене. Две приятелки пишат за живота на интернет маниаците, като за тази цел се сливат напълно с тях... Ако ви попадне, не я изпускайте!

Историята накара носталгията да се просмуче във вените ми, накара ме да си припомня един от най-щурите моменти в живота ми - лятото преди гимназията.

Тогава за първи път влязох през портите на виртуалния свят. С моята приятелка прекарвахме дните си по интернет залите, изучавайки хората в кибер пространството, срещайки се с половината от тях, влюбвайки се, разочаровайки се, смеейки се, понякога страхувайки се. Дори успяхме да се изпокараме няколко пъти, но въпреки това на следващия ден винаги бяхме рамо до рамо "на линия". Основните ни цели бяха много различни. Сред многобройните IRC канали аз търсех приятелство, а тя се нуждаеше отчаяно от мъжкото одобрение. Бяхме невероятна двойка - тя винаги намираше начин твърде изобретателно да се забърка в нещо и аз или трябваше да я спасявам, или да затъна в кашата заедно с нея. Обикновено преобладаваше второто...

Не помня кога и как точно четенето се превърна в такава страст. И все още не мога да проумея защо има хора, които смятат, че това е загуба на време, и никога не подхващат нещо по-дълго от 50 страници просто ей така, за удоволствие. Не... просто не мога да се удържа да не потопя душата си във Вселената на безкрайната човешка фантазия. Тук всяка книга е ново измерение, нов свят, в който човешки крак не е стъпвал, а всяка страница е извор на вълшебства и тайни, които ще се разкрият само пред теб...

Спомням си, че догато четях "Втори живот", дали заради спомените, или заради собствения ми период на бунтуване срещу живота, прекаран в мрежата, наред с интереса изпитвам още нещо, което прилича на тъга. Сладка тъга, която не ти дава да се отърсиш от нея. Когато я прочетох до края, това чувство премина в познатата не по-малко сладка пустота, която се появява след края на всяка книга. Може би точно тази пустота е причината за вечния глад, който изпитвам. Глад за моментите, когато доброволно се изгубвам сред напечатаните мистерии до зори, без да ме застигне умората; за моментите, в които изживявам всяка радост, всеки страх, всяко вдишване редом с героите; за моментите, в които трескаво се чудя какво ще последва; за моментите, когато точно преди финала по тялото ми преминава онази тръпка на вълнение. Глад за допира до страниците, за начина, по който шепнат, когато ги разгръщам. Глад за магията на книгите... И много скоро аз също ще съм част от тази магия.