Пианото

[Август, 2009]

Хората на изкуството са чувствителни. Раними. Лесно се променят, понякога до неузнаваемост. И дори да си дават вид, че всичко е наред, понякога нещо прищраква в главите им и правят неща, които иначе не биха.

John Broadwood & Sons, London. Черно, леки клавиши. Метални педали, сестра ми си разби зъбите в тях като малка. Ре на първа октава е с нащърбен край, откакто се помня.

Пианото е на майка ми. Някога е свирела много хубаво, но сега няма време. Когато баща ми отишъл да я иска, баба ми казала, че е съгласна само ако вземе и пианото. Той ударил грубо два-три клавиша и казал сериозно: "Вземам я."

Спрях уроците. Спрях да свиря и пред роднини под претескт, че не се упражнявам отдавна. Тайно си купувам ноти и свиря само когато няма никой вкъщи. Уча партии за четири ръце и свиря ту едната, ту другата. Свиря и класическа, и модерна музика. Ритъмът ми куцаше доскоро, затова преди два месеца си купих метроном, който използвам само по веднъж за произведение.

Не казвам дори на приятеля ми. Той казва, че пушенето е нещо, което прави, докато е сам. Част от ритуала за уединение. А моят ритуал е музиката.

Вдигам капака и оглеждам клавишите. Сядам, вдигам очи към купчината ноти върху капака. Не, днес не. Поемам си дъх. Готови... Ръцете ми правят елегантна въздишка над клавишите и се задвижват бавно. Лунната соната.

Тон след тон, акорд след акорд. Бавно, старателно, всеки клавиш до дъно натискам. Мелодията разрушава света наоколо, превръщайки всичко във вихрушка, създава нов, в който сме само аз и тя. Безупречен ритъм. Усещам тялото ми да се движи. Ту се отдалечава от пианото, сякаш не го иска вече, ту се приближава, като че ли иска да го прегърне. Никога не поглеждам встрани, винаги право напред. Защото няма нищо отвъд пианото.

Затварям очи. Остават само музиката и допирът до моя любим. Защото той е единственият, който все още може да ме развълнува. Освен онзи, който приема човешка форма и се появява понякога, за да ме нарани. И аз винаги се връщам при него и го моля да ме нарани отново.
И ето пак, поканих го вкъщи. Този път свиря за него. Усещам погледа му, впит в гърба ми, в ръцете ми. Усещам колко ме иска. Усещам как сърцата ни бият едно за друго, в един ритъм. И ето пак, разголвам се за него. Душата ми е на показ повече от всеки друг път. И аз знам, че той го разбира. Знам, че ще се възползва както винаги и ще изнасили същността ми, оставяйки подире си гняв, мрак и отчаяние.

За последен път засилвам. А после... лека-полека укротявам звука на черния звяр. Затихвам все повече и удрям последния акорд. Веднъж, два пъти.

Тишина. Не се обръщам. Чувам го как става от дивана и се приближава. Фигурата му застава до мен.

- Обичам те. - прошепва. - Ти си съвършена.

Усмихвам се. Изправям се и го поглеждам в очите. Кафеви, дълбоки, изпълнени с нежност, каквато не съм виждала отдавна. Целува ме. Ухае на нещо смътно познато. На любов.

- Обичам те - отвръщам и го притискам силно. - Нека ти посвиря още.

Той се стяга за миг и сетне се отпуска в ръцете ми. Поглеждам го отново в очите, а в тях - симфония от емоции. Изненада, обич, болка. Поставям го внимателно да легне на пода до пианото. Устните му се отварят, но аз слагам пръст върху тях.

- Шшш...

От очите му се заронват сълзи. Никога преди не съм го виждала да плаче. Красив е.

Оставям любимата си кама да стърчи от гърдите му и сядам на пианото. Сега вече нищо не ни разделя, любими. Поемам си дъх. Готови... Ръцете ми се задвижват бавно. Белите клавиши един по един се покриват с алени петна. Когато свърша, ще ги почистя, ще почистя и острието и ще го прибера при другите. Но първо ще посвиря.