A Crowstory. Част II: Мрежата на паяка

                Здрачът настъпи и Вокил отвори очи. Мигновено разсънен, погледът му попадна върху странното перо и медальона-паяжина, които бе намерил на сутринта в гнездото си. Сумракът хвърляше сенки под острите му скули. Той бавно протегна ръце встрани, за миг около тях можеше да се забележи призрачен образ на огромни гарванови крилe. Поднесе медальона към лицето си и бавно го подуши.

                Сребро. Преди не бе обърнал внимание. Забеляза и още нещо – от задната страна имаше бледи драскотини, подобни на символи. Прокара пръст по релефа му и се усмихна при спомена от предната нощ. Вгледа се в древните руни и различи:

               

                Същото място, полунощ. Трябва да поговорим.

                Вокил помириса отново върха на перото, вдишвайки аромата на младата женска, преценявайки възможността това да е капан. Небето навън потъмняваше и беше време да продължи разузнаването си. Той остави перото в гнездото си и докосна с върха на пръстите си връзката на колана си – другото беше на сигурно място. След това окачи медальона на врата си.

                "Да. Ще се появя в полунощ. Но ти няма да ме видиш... Поне не в началото."

                Десет минути преди дванадесет, той бе на шестия етаж на една от изоставените сгради срещу старата опера. Достатъчно скрит, за да не бъде забелязан, и достатъчно близо до прозореца, за да вижда всичко, което ставаше долу. Небето беше безлунно, нямаше звезди, нямаше и облаци – успокояващо черна нощ.  За момент затвори очи и се отпусна. Усети миризмата на разруха, почувства падналата мазилка, скърцаща под стъпките му, свистенето на въздуха, навлизащ властно през изпочупените прозорци и беснеещ из празната вътрешност на някогашното жилище... Когато отново погледна, съзря мъжки силует на същата пейка като предната вечер.

                Гарванът сложи ръце на рамката, от която стърчаха нащърбени стъкълца – не бяха достатъчно остри, за да пробият твърдата му кожа. Подпря крак на перваза и се наведе напред. Под тежестта му се откърти парче мазилка и полетя в дълга, бавна дъга надолу. Той го проследи с очи, чу го да се блъска в стената и си даде сметка, че вече не беше невидим. Погледна пак към пейката, но силуетът вече не беше там.

                "Глупак!" – мислено изруга той и се дръпна от прозореца. Чертите на лицето му се изкривиха в недоволна гримаса. С бързи, безшумни крачки се приближи до студената камина в апартамента – тя щеше да е изходът му.

                Щом спря пред нея, той чу силен тропот отгоре и пърхане на криле съвсем наблизо. В огнището започнаха да се сипят сажди. Отвън долетя боен писък. Врабци.

                Вокил въздъхна. Обърна се към най-близкия прозорец, засили се и скочи през него.

                Полетя над улиците и пред него се разкри сцена на неравна битка. Три едри сенки атакуваха една по-малка. Момчето се отблъсна нагоре, но оттам го нападна друг. Вокил мерна другия Гарван само за миг, преди да го обгърнат с хищни викове.

                Той остави скока си да го понесе в остра парабола надолу. Вятърът гонеше косите му, развяваше дрехите му, брулеше лицето му. Земята, черна, покрита с врагове, се приближаваше. Малко преди да се вреже в тях, той изкрещя бойният вик на прадедите си, разпери криле и оголи нокти, погълнат от адреналина и инстинкта да убива.

                Разхвърча се перушина и сребриста кръв. Врабецът се отпусна и не помръдна повече. Другите трима се стрелнаха в различни посоки и след секунда се насочиха отново целеустремено към земята, ала вече вниманието им бе погълнато от Вокил.

                Този път бяха сбъркали кой бе плячката. Настръхнал, изпълнен с ярост, той се засили към враговете си.

                От изток се спусна друга малка сянка с боен писък... Беше Тшима. Миг по-късно единият от противниците му полетя некоординирано към земята и глухо тупна в облак перушина. Бяха останали само двама. Единият обърна гръб на Вокил, зает с женската. Последният Врабец погледна хищно към него.

                Вокил се подготви да посрещне противника. Изправи се гордо във въздуха, ръцете му, със смъртоносните, кървави нокти – лъжливо отпуснати от двете му страни. Врабецът, сива сянка в тъмнината, раздра въздуха пред него, а очите му блестяха от омраза. Вокил беше подготвен за всичко, но не и за това, което се случи.

                Грамадната птица се отклони бързо, сякаш подплашена от нещо. Вокил се обърна объркано. Силна болка прониза рамото му и проникна във всяка фибра от тялото му. Гърлото му се сви и издаде звук на гротескна въздишка. Олюлявайки се, той видя водачът на Врабците да замахва към него с крилото си.

                Опитвайки се да се задържи във въздуха, Вокил видя момичето и новият другар как връхлетяха с крясъци върху туловището. Нещо блесна силно. Единият от двамата падна. Заслепен от болката, Вокил не забеляза кога и накъде изчезна Врабецът. С усилие вдиша дълбоко няколко пъти и бавно кацна на земята.

                Стискайки силно юмруци, той затвори очи и потисна желанието си да използва способностите на кръвта си, като се опита да се съсредоточи върху действителността. Съзнанието му затърси наоколо, опитвайки се да се докосне до мислите на другите Гарвани.

                Междувременно размишяваше. Предната вечер бяха убили Водача им, а в радиус от няколкостотин километра нямаше друго ято. Оставаше само един вариант... Беше чувал, че когато Врабец-водач умре, по-силните мъжки в ятото се борят помежду си, за да заемат мястото му, докато накрая остане само един. Победителят изяжда най-силния си противник и тогава започва трансформацията – наедряваше значително и перата му се покриваха с отрова, изтъкана от собствената му омраза... Но това беше просто мит, Врабците не бяха чак толкова интелигентни, нито имаха магически сили... Или имаха?

                Отне му няколко минути да прогони токсините и да фокусира погледа си. Слухът му се избистри и дочу жален вопъл. Женски плач. Момиче, приведено над млад мъж. Бисерни капки, падащи от страните й по безжизнената му гръд.

                Тшима вдигна глава, обърна се към него и го прониза с поглед. От много дълго време Вокил не беше виждал такива очи – толкова скръб, толкова отчаяние. Едри капки мокреха бузите й.

                Стреснат вътрешно от погледа й, той изправи рамене и бавно се приближи към нея. Разучавайки в движение тялото на младия Гарван, мислено попита Тшима.

                "Какво?"

                Тя беше затворила мислите си за него. Вокил чуваше единствено човешка реч, опитваше се да различи думите сред риданията.

                - Дошъл е да ме вземе. Да ме заведе при ятото...

                Тшима повдигна тялото и го притисна до гърдите си. Под трупа бързо се образува тъмна локва.

                - Малкото ми братче... Аз съм виновна!

                Без истинска причина да се намеси, Вокил остана безмълвен. Огледа се внимателно наоколо и помириса въздуха. След кратко мълчание, тихо каза:

                - Трябва да се скрием.

                - Не мога да го оставя така...

                Тшима поклати глава. Избърса сълзите, които продължаваха да текат, преметна през рамо ръката на младия Гарван, изправи се и направи няколко крачки в неясна посока.

                - Гархта! – изруга Вокил. – Какво си мислиш, че правиш?!

                Тшима го изгледа гневно.

                - Никъде не отивам, преди да се погрижа за тялото му.

                Проклинайки се наум, Вокил се затича към нея и властно я обърна с лице към себе си. Преди тя да успее да реагира, той заби юмрук в слънчевия й сплит, пращайки я в безсъзнание. След това пое двете тела на раменете си и забърза към прикритието на Морската градина.

                Неусетно се озова пред двуетажната постройка, която наричаше свой дом. Старецът на първия етаж отново спеше непробудно. Колкото можеше по-безшумно, въпреки тежестта на двете отпуснати тела, Вокил се качи на горния етаж.

                "Е, все пак я домъкнах до леглото си... Само дето имам един труп на брат повече."    Той остави тялото на момчето на пода и после, много по-нежно, положи Тшима в другия край на помещението.

                Погледът му попадна върху накита на шията й. Тшима се раздвижи бавно. Първото й движение бе да закрие медальона-паяк с ръка, сякаш усетила мислите му. Разбиращ безсилието на думите, той тихо докосна показалец до устните й. Миризмата на кръв беше достатъчно издайна, нямаше нужда да се вдига и шум.

                Вокил затвори мислите си, но вече беше късно. Тшима рязко отвори очи и впери поглед в Гарвана срещу себе си. Още един съсипващ поглед – обладан от див ужас. Спусна се по врата му, различавайки медальона под дрехите му, потвърждавайки подозренията си. Миг по-късно той усети острие, допряно до гърлото си. Очите й отново промениха израза си – този път изпълнени с ярост и съмнение.

                - Откъде имаш това? – попита тя с леден глас.

                Бавно, с лека усмивка, Вокил се отпусна напред върху острието. Остави хладния метал да одраска кожата му, да пререже няколко капиляра, и погледна Тшима в очакване.

                - Ще ме нараниш ли?

                Вокил усети как ножът се притисна опасно силно към жилите му и леко се дръпна назад. По метала се стече тънка, мътна, почти сива струйка кръв.

                - Намерих го в гнездото си като се прибрах.

                - Лъжеш! – изграчи тя.

                Блясъкът в очите й беше изчезнал. Погледът й бе потъмнял от ярост. Трябваха й няколко секунди, за да разчете мислите му и да убеди себе си.

                Тя отдръпна камата и се отпусна назад. Погледна към трупа на брат си. В очите й отново нахлуха сълзи и тя извърна глава.

                Без да реагира, Вокил пристъпи към трупа на Гарвана. Приклекна до него, човешката му форма бавно започваше да избледнява. В едната му ръка, като че ли откъснати в последния момент, лежаха три пера. Той взе едното и го огледа.

                Подредбата на влакънцата напомняше за тази на перата на Тшима. И пак същите тъмносини петна. Вокил забеляза върху тях оформени символи, този път подобни на гарвановото писмо, но все пак непознати.

                - Дошъл е при теб – каза тя. – Трябва да ни е видял снощи. Сигурно е тук поне от няколко дни...

                Гласът й едва излизаше от гърлото й.

                Вокил мълчеше. Разтвори дрехите на мъртвеца и оголи гърдите му. Малко над кожата, като стелеща се мъгла, беше истинската му същност – черни гарванови пера, силни крила. Пръстите му пробягнаха по твърдата мускулатура, изучавайки живота, който вече си беше отишъл. След това, спрял очи върху тялото му, Вокил оголи ноктите си и рязко ги заби в гърдите му. Сключи пръсти около сърцето му, преряза кръвоносните съдове около него и го извади. Наоколо се разплиска тъмна кръв.

                Вокил допря устни до приятно топлата плът, усети вкуса й, последните мисли и чувства на Гарвана. Тялото в краката му бавно потъмня, изтъня и скоро изчезна. Обърна се към Тшима и протегна ръка към нея. Беше изпълнил своята част от ритуала. Тя на свой ред пое безжизненото сърце и заби човка в него.

                Щом погълна и последното парче, вдигна глава и изграчи с мрачна гордост:

                - Сакр а ги! Заклевам се да остана, в името на рода Хаги, и да отмъстя, ако трябва с цената на живота си.

                Вокил изгледа продължително младата женска. След това й обърна гръб и пристъпи към прозореца. Навън, тъмната нощ бе изпълнена с тънък, нежен аромат на живот, преплитащ се с мириса на кръв в стаичката. Докато внимателно се взираше в мрака, той проговори:

                - Какво си мислиш? Че можеш сама да унищожиш това, накарало гордата ни раса да отстъпи на север? Мислиш си, че просто ей така, защото си ядосана и покрусена, светът ще се промени по твое желание и ще постигнеш отмъщението си? Наистина ли вярваш, че ще направиш нещо повече от това да прибавиш още една жертва към безкрайния списък на падналите в тази нечестна война?

                Обърна се рязко към нея.

                - С какво си по-различна от м--, от НАС!

                - Не съм сама. Ще намеря начин да се свържа с онези, които все още не са твърде далеч. Освен това... ти ще ми помогнеш. Така като те гледам, ти е време да спреш да живееш отшелнически и да свършиш нещо полезно.

                Погледът му омекна и чертите на лицето му се отпуснаха.

                - Смятам да си продължа така.

                Тя го гледаше спокойно в очите още известно време, след което проговори:

                - Хубаво. Тогава бих искала обратно медальона на брат ми.

                Нейната увереност го изненада. Тшима протегна ръка към шията му. Хищническият му инстинкт се събуди внезапно, Вокил със светкавично движение хвана китката й и рязко я притегли към себе си. Празните му, тъмни като бездни очи сега изглеждаха неприветливи и зли.

                - Не.

                Без да се отдръпва, тя изръмжа:

                - Не си играй с огъня. Медальонът ми принадлежи.

                - Брат ти ми го подари. Вече е мой и ще го отбранявам като честта си на Гарван.

                Вокил се ухили зловещо.

                - Искаш ли да се пробваш?

                С боен вик Тшима разтвори дълги черни криле, които изпълниха малката стая. Човката й се пресегна към гърдите на Вокил – там, където висеше сребърната висулка. Очите й сякаш придобиха тъмночервен оттенък.

                Той протегна ръка към гърлото й и я приклещи в стоманена хватка, оставяйки я неспособна да го достигне. Тя изхриптя. Перата й изчезнаха – губеше контрол над тялото си. Давейки се, тя направи опит да се освободи, като замахна с крак силно напред.

                Петата й потъна на сантиметър от слънчевия му сплит, в каменната му диафрагма. Силата на удара, обаче, беше достатъчна. Вокил я изпусна, тялото му полетя назад и се блъсна в прозореца. Песента на счупени стъкла огласи помещението и дъждът от тях се разби в земята, пет метра надолу.

                - Кхх... Няма да го вземеш.

                Тшима го погледна надменно и презрително.

                - Може би все пак е добре, че няма да продължим заедно. Не сме приключили.

                Тя се обърна и изчезна надолу по-стълбите.

                Вокил погледна през счупения прозорец надолу в мрака. Изчака да види силуета й, но навън си остана пусто. Ситни капчици покриха земята и не след дълго заваля силно. Вятърът насочи дъжда към прозореца и Вокил остави капките да измият лицето му. Блесна светкавица и тогава му се стори, че видя Тшима някъде напред.

                Той се отблъсна с ръце от перваза. Огледа празната стая, самотното гнездо, вдиша миризмата на застоялост, на старост. Припомни си аромата на женската, шума, който тя вдигаше, наивността й. Дали щеше да оцелее достатъчно дълго, за да поиска помощта му отново?

                Оставаше още час до изгрева. Дъждът продължаваше да обстрелва безмилостно земята. В стаята стана студено. Вятърът пое трите лежащи в гнездото пера и ги събра в краката му.

                Вокил внимателно ги вдигна. Образът на нападащия огромен Врабец още тревожеше съзнанието му. Колко още като него щяха да се появят? Би трябвало след една борба за трона ятото им да е намаляло значително. И все пак... до този момент възкресяването на Водача беше просто легенда, кой знае колко още изненади щеше да има. Движенията му автоматично станаха по-плавни, стойката му – приведена, а сетивата се изостриха. Той приближи перата до лицето си и зарея замислено поглед в непознатите руни. Дали Тшима знаеше какво значат? И онази увереност, с която произнесе клетвата си... Досега не беше чувал за рода Хаги и беше убеден, че ятото, което живееше тук преди, нямаше нищо общо с това име. Това момиче будеше толкова въпроси...

                Небето отново проблясна и го накара да отмести поглед към прозореца. Облаците бяха озарени от сини пламъци и приличаха на градове в небесата – величествени, непокорими. В такъв град би искал да живее. Заедно с расата си, не сам.

                За момент му се прииска да излезе навън след изгрева. Странно желание. Твърде... човешко. Един ловец не можеше да си позволи да излезе по светло, не и ако искаше да доживее до следващата нощ.

                Вокил се излегна в гнездото с гръб към настъпващата зора и докато мислеше за тайната на загадъчното писмо, се унесе.