А Crowstory. Част III: Човек или месо?

                Последният Врабец падна с трясък, издъхнал. Вятърът, макар и слаб, отнесе миризмата на кръв доста бързо. Пред Вокил, все още настървена, стоеше Тшима, задъхана, гледаща хищно. Една драскотина на челото й оформяше кървава следа. Той вдъхна аромата й – потта й, феромоните... По-женствена миризма сякаш не беше усещал.

                - Следиш ли ме? – попита тя.

                Погледна го право в очите, сякаш се опита да прочете мислите му.

                Вокил затвори съзнанието си за нея и й се усмихна. Все пак, трябваше да бъде предпазлив. Медальонът беше все още у него, всичко от нейна страна можеше да е просто трик.

                - Ако те оставя сама, ще се чувствам виновен. Ти не си ловец.

                Да я държи изкъсо беше добро решение, което му хрумна току-що. Погледът му проследи формите й. Извивките на тялото, гърба, по който можеше да види как играят мускулите й, стегнатите й крака, ханша й... Да, определено не беше лоша идея.

                Тя се засмя.

                - Ти какво, изживяваш се като големия майстор ли? Нека ти напомня, че когато ти предложих да работим заедно, ти ми отказа, и че все още у теб има нещо, което ми принадлежи. Така че, освен ако не си си променил решението, ходи си ловувай някъде другаде!

                - Не мога – Вокил погледна към луната и под лъчите й започнаха да се материализират крилата му – дълги, черни, силни.  - Ти си женска. Мое свещено задължение е да те пазя.

                Обърна отново очи към нея и разтвори съзнанието си дълбоко зад мрачните дълбини на нейните зеници.

                - Леле... Откога стана толкова романтичен? – попита тя и го сръчка закачливо.

                Ръката му едва-едва докосна крилото й, пръстите му следваха всяка перушинка, нежно. Той вдигна ръка и попи кръвта, стичаща се по челото й.

                - Може би просто вече остарявам. И ти завиждам.

                Тшима се приближи на сантиметър до лицето му и проговори с широка усмивка.

                - Ооо... ти ме харесва-а-аш. Искаш да ме целуне-еш... да ме гушкаш под пълната лунаа...              Очите й излъчваха нещо детско, невинно.

                Нокътят на средния му пръст просветна в нощта с железен блясък и се опря о шията й. Натисна острия връх срещу нежната плът, на прага на болката, след това бавно го спусна надолу. Разкъса деколтето й, докато дрехата не се разтвори и не оголи гърдите й, млечнобели на лунната светлина, настръхнали срещу хладния вятър.

                - Не искам само да те гушкам, Тшима.

                Погледът й се промени. Стана влажен, леко разконцентриран.

                - Аха... А с мен ли искаш да си или само с тялото ми?

                Вокил прокара нокътя си по лицето си, сякаш се умилкваше в него. Тялото му бе изпънато в изправената стойка на ловец, крилата му – широко разтворени, заплашителни, предизвикващи на бой всеки, който посмее да му застане насреща. Погледът му я изпиваше. В очите му пробляснаха искри на гняв.

                "Коя си ти, че да ми държиш сметка, малко момиче?"

                - Не можеш да ми дадеш нищо освен тялото си, така или иначе. Ти си дете! Представа си нямаш какво се случва около теб! За теб цялата война е просто забавление! Място, където да си излееш лошото си настроение! Какво можеш да ми дадеш, освен тялото си?

                С хладен интерес той забеляза, че нещо в погледа й угасна.

                - А... Пак тази война – разочарованието й прозираше през нотките в гласа й. – Научила те е да гледаш на жените като на всичко останало – ние сме просто парче месо.

                Тя се обърна и се отдечи в сумрака.

                С едно изтласкване Вокил се оказа във въздуха и с още едно вече я беше настигнал. Хвана китките й, обърна я и я притисна в ствола на близкото дърво. Яростта му струеше от него като тъмна река, почти осезаема. Феромоните му изпълваха въздуха, заплашителни, възбуждащи.

                - Не си месо!

                Тшима реагира без да се замисли. Освободи ръцете си, обгърна страните му с длани и го целуна. Дълго, дълбоко, нетърпеливо. Езикът й го подканваше, гъделичкайки инстинкта му на хищник по малко по-различен начин. Устните й, топли, влажни, се впиваха в неговите. Дъхът й, косите й, тялото й, всичко крещеше еротични желания, докато тя се притискаше към него с цялото си тяло.

                Ноктите му се впиха в гърба й и раздраха горницата й, освобождавайки до край двете й прекрасни меки гърди. За секунда дъхът му замря, докато я наблюдаваше – толкова прекрасна в сянката на нощта. След това отново впи устни в нея и притисна възбудата си в нейната влажност с бавни, дълбоки, страстни движения. Крилете му се затвориха над двама им. Той хвана бедрата й и я повдигна върху себе си.

                "Покажи ми защо те наричат Страх." – мислено изрече тя и прокара нокри в силния му гръб, преплитайки език с неговия в хищна целувка.

...

                Тшима лежеше със затворени очи, пленена от първите минути след екстаза. Умората нахлу в тялото й мигновено и тя дори не можеше да си помисли да помръдне. Усети как Вокил стана, чу го как се облече, представи си за пореден път голото му тяло и по лицето й се разля доволна усмивка. После усети как той я повдига на ръце и я понесе нанякъде.

                - Къде ме водиш?

                - Там, откъде никога не трябваше да те пускам, мила моя Тшима.

                Тя отвори очи за момент. Потъмнелият му поглед бе отправен в мрака напред, ушите му бяха настръхнали в очакване, а крилата му неспокойно се поклащаха зад него, изпънати.

                - Водя те у дома – добави той, без да я поглежда.

                Горещото му тяло и студеният вятър флиртуваха с голата й кожа, крачка след крачка.

                - Вкъщи? – тя се притисна към него и унесено промълви: - Тук е хладно... Заведи ме вкъщи...

                Притисна се към него и прошепна името му за последен път преди да отпусне клепачи.

                Когато сънят я освободи от оковите си, Тшима имаше усещането, че никога не е била толкова отпочинала. Голото й тяло бе полузаровено в топла, ухайна, мека слама, а в стаята цареше сумрак. Миризма на билки изпълваше въздуха, а наред с нея и сладко-солената следа от кръв. Когато се огледа, видя Вокил, седящ гол, стегнат пред прозореца, обърнат навън. Крилата му не се виждаха – нямаше нужда от тях в момента.

                Можеше да види сноповете светлина, играещи си по тялото му, по дъските, да види как прашинките танцуват из въздуха. Зачуди се колко време бе минало, откакто... Дали беше минала само една нощ или бяха пропуснали повече? Лъчите бяха мечове, прорязващи сумрака. Като че ли времето беше спряло. Тшима предположи, че беше около обяд. Време, в което обикновено спеше и си почиваше за следващия лов.

                С тихи малки стъпки се озова зад любовника си. Обгърна го с ръце през кръста и притисна тяло към неговото, закачливо опряла брадичка на рамото му.

                Раменете на Вокил се повдигнаха, той пое дълбоко въздух и промърмори нещо сънено.

                Тя обсипа с целувки врата му, раменете му, гърба му. Бавно, нежно, отърка страните си в кожата му.

                Той изръмжа от удоволствие и под ръцете й за секунда се появиха перата му. Тя ги разроши с пръсти и чу гласът му – сънено-виновен, дълбок и леко гърлен.

                - Трябваше да стоя на пост, но изглежда съм се унесъл. Тъй като снощи не можа да се нахраниш... – той кимна към купчина зелени листа, върху които стоеше свеж къс още кървящо месо. Около него бяха разположени няколко сочни круши и късни сладки праскови, както и дребни ядки, които тя не беше виждала преди. - Улових ти нещо след като заспа.

                Тя посегна към храната, но той се обърна към нея и я повали нежно назад.

                - Но първо... здравей.

                Той пристъпи на четири крака над нея. Обърна я с гръб към себе си, започна да я целува от основата на гърба, бавно и нежно, следвайки извивките й нагоре, докато не стигна врата й и онова местенце, където шията и раменете й се срещаха, и впи устни дълбоко и продължително.

...

...

...

                Няколко късни слънчеви лъча събудиха Вокил. В първия момент той се запита дали всичко не е било сън... После видя голото нежно тяло до себе си, сгушено в гнездото. Тшима беше толкова спокойна, на лицето й се бе разляла усмивка. Спеше настрани, обърната към него, с леко свити крака, а дланите й - до главата й, пръстите й леко докосваха рамото му.

                Само за няколко дни животът му се беше променил коренно. Вече не беше същият –  бродещ отшелник, борещ се с враговете... Вече трябваше не само да убива, но и да защитава.

Тшима се обърна насън на другата страна. Погледът му се плъзна по красивите й рамене, гърба й, ханша й...

                По тялото му пробягна тръпка на желание, но в същото време се страхуваше да не я събуди. Може би няколко минути по-късно, той бавно се наведе напред и положи устни върху шията й - леко извита и толкова уязвима в момента. Тя измърка от удоволствие и потръпна.

                Вокил усети мъжеството му да пулсира нетърпеливо, но трябваше да потисне желанието си. Макар да беше още сутрин и до залеза да оставаше цял ден, трябваше да излезе да ловува. Никога не би го направил за себе си, но вече не беше сам. Страхът си бе намерил любовница.

                Той се изви безшумно в гнездото и се изправи. Светлината падаше по бледата му кожа, хвърляйки сенки по вкочанените му мускули, стегнатия гръб, рошавите къдрици... Пристъпи към дрехите си. Не посегна да се облече, а хвана в ръка колана с перата, а медальона в другата.

                Брат й дойде, заради нея. И загина за нея. Вокил беше сигурен, че той напълно е разбирал опасността. Все пак това беше Шархдана, доскоро столица на Гарвановия род. Беше се превърнала в парче земя, за което воюваха не малко видове. Повечето Гарвани се бяха оттеглили в по-далечни райони, за да се възстановят на спокойствие и да обмислят следващите си ходове. Бяха останали само те двамата – млада женска с бунтарски характер и последният Древен, сред тази воняща на смърт пустош. Вокил бе твърдо решен да остане до смъртта си, а Тшима... Тшима се бе превърнала в доброволен затворник на собствените си чувства. Не беше ли негово задължение да я върне на север?

                Тиха въздишка го накара да се обърне към нея. Тя лежеше в гнездото му, гола, спокойна, спяща. Сгушена в сламата, приличаше на малко дете. И все пак бе жена, която въпреки всичко, искаше да е с него. Сякаш и тя беше забравила за родовата чест, за гарвановата си страст да си пази дрънкулките. Или просто нямаше значение в кого е другата половина от медальона. Двамата бяха почти неразделни, откакто съдбата ги сблъска един с друг.

                "Така или иначе имам нужда от промяна" – реши той и товарът му стана няколко грама по-лек. Той се доближи до прозореца и се взря отвъд дърветата. Слънчевите лъчи вече огряваха пустия, изоставен от хората преди стотици години град.

                Имаше нещо болезнено красиво в начина, по който медальонът в ръката му отразяваше слънцето, в странните форми, които сенките мятаха по пода и стените на гнездото му. Гарванът знаеше какво трябваше да направи. Завързани на връзката му, стояха трите пера от брата на Тшима. А в тях стоеше закодирано бъдещето му. Защото той, Вокил, вече беше избрал следващата стъпка от съдбата си.

                Вокил? - старият Гарван се размърда неспокойно.

                 Отдавна не се беше наричал така. Дълго време мислеше за себе си просто като за Страх. Сам. Заобиколен само от врагове. Оцеляващ, благодарение на ноктите си. Той трябваше да бъде Страх, за да остане жив. Но откакто...

                Той погледна в другата си ръка и потърси нейното перо. Хрумна му, че може би тя не само знаеше коя е, но и знаеше как да чете странните руни.

                Вокил беше човешко име. И слабостта, която изпитваше към това момиче, също беше човешка. Да излиза на светло, да чувства топлината на слънцето върху себе си, да попива лъчите му... За първи път през съзнателния му живот всичко това започваше да му харесва. Дали не се превръщаше в Човек? В нещо толкова несъвършено и беззащитно като бездомника на долния етаж? Или... се връщаше към  Началото, което притежаваше нещо повече от хищнически инстинкт? Един Гарван не беше способен на любов, но един Човек...

                Той се върна в гнездото до Тшима. Обгърна я с ръце, покри я с тяло. Сега тя беше неговото ято, а той – нейният щит. Вдъхна уханието й и застина така, съзерцавайки покоя й.

                Не знаеше колко време беше седял така, но когато вдигна глава и се приближи към прозореца, слънцето вече почти беше залязло, хвърляйки красиви отблясъци върху дърветата в парка.

                Вокил се изправи и с поглед изпи отпуснатото тяло на женската. Искаше му се да го докосне още веднъж, само още веднъж преди да излезе, но знаеше, че не трябва. Тя беше неговата нова любов, но и неговият нов порок. Вътрешно си отдъхна, че тя спеше непробудно. Трябваше му време, за да помисли трезво, сам със себе си, както бе свикнал през тези десетилетия самота.

                „Ах, моя малка Тшима, моя единствена слабост. В какво ли се забърка с мен?”

                Той сложи само панталоните си, не му трябваше риза в прохладната нощ. Крилата му така или иначе щяха да я разкъсат, ако се стигнеше до битка. Той слезе безшумно на първия етаж, където бездомникът спеше като мъртвец. Откъде ли намираше сили да живее, когато навсякъде дебнеха опасности? И къде ли намираше храна? С последен поглед към гнездото, Вокил потъна в нощта.

                Щом излезе, навън го лъхна познатият приятен бриз. Луната слабо огравяше наоколо, листата на дърветата тихо шумоляха.

                Тшима, Врабците, домът, другите Гарвани... Беше задача, която Вокил никога не беше искал пред себе си. Нямаше бъдеще за тях двамата в тази земя. И за него самия нямаше, но това не го интересуваше особено... преди. И, да бъдем честни, Тшима сигурно вече носеше негово дете в себе си. Дали щеше да избере най-доброто за себе си и рожбата им и да отлети надалеч? Но, дори и да го направеше, сама надали щеше да оцелее задълго.

                Във въздуха се понесе миризма на жертва. В него се надигна дивото желание за битка, което по стар навик той потули надълбоко. Заедно с това се промъкна и мисълта, че съдбата за първи път се опитваше да затегне оковите си около крилете му.

                 „Поне засега, Вокил, поне засега.”

                В момента, в който отново се озова на прага на дома си, Вокил носеше няколко убити заека и много плодове. Спря се за момент пред бездомника и го погледна. Остави единият заек до Човека и се отправи нагоре по стълбата. Поколеба се за секунда, претегли зелената ябълка в ръката си и я метна надолу. Преди още да тупне в земята до бездомника и да го събуди, Вокил вече беше изчезнал към гнездото.

                Горе обаче беше празно. Сламата беше разхвърляна, на мястото на прозорчето имаше огромна дупка, но това не го разтревожи толкова. Тшима я нямаше.

                Той яростно запрати храната по стената, където телата на животните и плодовете се сплескаха, пръскайки соковете си навсякъде.

                - Колко естествено!Защо изобщо съм се съмнявал, че ще се получи така?!

                Опита се да се успокои и помириса въздуха. Изпълваше го силна непозната миризма – каквото и да се беше случило, не беше минало много време.

                Някой беше идвал. По средата на купчината слама се чернееше нещо - няколко пера, перата на Тшима. Видя още едно малко встрани и едно точно до прозореца.

                Вокил бързо ги събра. Внимателно се приближи към прозореца, готов за атака от всяка страна.

                Навън беше чисто. Вятърът все така спокойно си духаше, това вече започваше да го дразни. Погледна към земята надолу, но не видя нищо.

                Несъзнателно въртеше перата из пръстите си, докато оглеждаше навън. С един скок се озова на покрива, откъдето можеше да вижда по-добре и където не можеха да го изненадат. Или поне така си мислеше?

                На най-близкия клон до себе си Вокил съзря купчинка черни пера, подредени сякаш нарочно в права линия, сочещи към морето. В момента, в който ги докосна, по пръстите му полепна нещо червено и мокро. Трябваше да внимава. Миг по-късно той разтвори крила.

                Този път остави младешкия адреналин да нахлуе в кръвта му, в главата му и да спусне червена пелена пред очите му. Понесе се нагоре, високо в небето, реейки погледа си сред дърветата и напред към морето и полетя сляпо напред в нощта.