Под влияние на музиката...

[Август, 2005]

Мартин седеше в мекото червено кресло, отпуснат и замислен. Устните му шепнеха текста на поредната песен на HIM, а кракът му отмерваше такта. Пръстите му се движеха по струните на невидима китара. Аз седях и го гледах. Погледите ни често се засичаха. Изведнъж той изчезна. Остана само музиката.

Леден полъх внезапно ме накара да настръхна. Когато секунди по-късно Мартин отново се появи пред мен в креслото, усетих, че съм се свила. Вратата на терасата зееше точно срещу мен. Той бавно стана от креслото. Приближи се и седна до мен на стълбите. Ръката му обви раменете ми. Студът постепенно чезнеше. Погледнах го в очите. Той се усмихна едва-едва, сякаш се страхуваше някой да не го види. Невероятният бас на баладата, която огласяше коридора, ме накара да се обърна по посока на звука. Усетих как пръстите на Мартин обхващат нежно брадичката ми. Бавно се обърнах към него. В погледа му усетих топлина, която сякаш ме завладя. Той ме притисна до себе си. Отпуснах глава на рамото му…

Отварям очи. Него го няма. Тръсвам глава. Какво ми става? Поглеждам през прозореца. Вятърът си играе по зловещ начин с дърветата. Клоните им се протягат към мен като огромни ръце. Усещам ледената прегръдка на вятъра. Студено ми е. Той си играе с косите ми, целува врата ми, шепне ми нещо нежно. Толкова е убедителен. Изпълнявам всичко, което иска от мен. А какво иска той? Нямам ни най-малка представа, толкова съм унесена. Гледам, а не виждам. Слушам, а не чувам. Не съзнавам какво правя…а той е толкова настоятелен…

Отново отварям очи. Този път съм стъпила на перваза на терасата. Боса съм. Ръцете ми са разперени като за полет. Вали. Вали право в лицето ми, а капките попиват като че ли в нечия чужда кожа. Вятърът вилнее от задоволство. Почти съм изпълнила заръката му. Той минава през мен като през копринена завеса, ала въпреки това не усещам нищо. Чакай…усещам. Той ме тласка, избутва ме сякаш…но като че ли вятърът идва отвътре. Възможно ли е? Та той ме подтиква да скоча! Изненадана откривам, че това няма значение. Страхът от високото е изчезнал. Сега сме само аз и той.

Вече не искам да ми заповядва. Противопоставям се, ала в същото време в мен се поражда желание и любопитство. Ами ако скоча? Сигурно е прекрасно. Струва си да опитам, дори и да не се върна никога вече.

Поглеждам надолу. Тревата я няма. Дърветата също са изчезнали. Сега къщата е обградена от безкраен океан. Искам да се гмурна в него.

Но…аз…аз не мога да плувам!

Е, и? Рано или късно трябва да се науча.

Но…аз ще се удавя!

Това притеснява ли те?

Някой идва. Няма време. Решавам да скоча. Прикляквам, оттласквам се от ръба и се гмурвам още преди стъпките да изкачат стълбите.

Чувам писък зад себе си. Океанът изчезва и на негово място се появява зеленина. Не успявам да реагирам. Мисля си как ще се разбия в земята. Секунда по-късно я достигам…и потъвам…а отвъд – светлина…