Малко рими

[Пролетта на 2009]

- Падаш.
Искаш, копнееш, желаеш.
Искаш.
Но можеш ли? Или не знаеш?
Падаш.
Но искаш ли?
- Дали ще ме хванеш?
- Скачай!
- Но страх ме е!
Дали ще ме хванеш...
- Гмурни се!
- Сама ли?
Нали ще останеш?
Искаш ли?
Можеш ли?
Защо не останеш?
- Искам ли? Да.
Аз ще остана.
Мога ли? Да.
Аз ще те хвана!

...

Светът е мрак, а аз съм цвете в него,
до мен - приятелство-лъжа
и завист - пареща слана
на хора чужди със души-протези.

Във миг усеща моето сърце,
измръзнало от тях почти,
красиво слънце със лъчи
мечтани, нежно галят те.

И ето, приема ме при своя скут,
прекрасно чувство среща в мен...
нима? туй щастие ли е?
Тъй топло става, няма вече студ.

И вече нямат никакво значенье
обиди, присмехи, лъжи,
приятелите мними, зли,
със свойто незначимо отношенье.

О, аз ще ви сразя, ще ви запратя
там, дето трябва да сте вий,
заслужено ще ви обвий
страхът и, празни, той ще ви разклати.

Мъжете ви харем ще си направя -
да ви отпратят, мен да щат,
що злите ви уста мълвят
да стане истина, да ви опари.

Ще бъда ли доволна аз тогава
уж с моя ясен нежен лъч?
Не, не оставям тази злъч
красивото у мен да покварява!

От демони аз ангели не правя,
нито от хора - богове.
Аз просто тези зверове
в огъня им собствен ще оставя.

Светът остава мрак - така решавам,
а цвете в него ще съм аз,
намерило в тоз светъл час
причина мила, чисто да остане.